Филип - гей в България

С него не се познавахме, никога не сме си писали, нито сме се засичали по някакви приложения. Намерих го във Фейсбук. Нямаше дори и снимка на профила си. Доста потаен, помислих си. Видяхме се лично в Бизнес парка, оказа се, че работи наблизо. Направи ми впечатление, че отдели от обедната си почивка за да се видим. Седнахме на една пейка и се заговорихме. Стори ми се срамежлив и предпазлив. Обран в думите си преди да започнем…

Представи се - име, години, националност, от колко време си в България…

Казвам се Филип, на 46. Гей мъж от Франция, живея тук от 7 години.

Разкажи ми какво е да израснеш гей в твоята страна и да се разкриеш пред Да, разкрил съм се. Разбрах още на 16, имах много приятели момчета и бях силно привлечен към едно от тях. Първо не мислех, че съм гей, мислех че това е пубертета, и е временно. По-късно осъзнах, че всъщност си падам повече по момчета, отколкото момичета. И на 17 казах на двама от най-добрите си приятели. Те го приеха много добре и от тогава никога не съм се крил. Но на родителите си казах доста по-късно, но и те го приеха…

Какво те накара да дойдеш в България, какво те накара да се преместиш тук?

Живеех във Великобритания 15 години, исках да отида някъде другаде. Тогава имаше криза във Франция и нямаше много работни места. Месеци преди да напусна Великобритания срещнах българи и ми разказаха за страната. Дойдох два пъти на почивка - София и Банско, и ми хареса. Имах спестени пари и си казах, ще дойда за два месеца, и ако не намеря нещо ще се върна във Франция. Намерих работа след няколко седмици и не съм си тръгвал от тогава.

Какво знаеше за гей живота в България, преди да се преместиш?

Много хора ми казваха, че е скрит. Че няма много тематични места, има смесени места, но не истински гей места. И също, че не е добре прието в голяма част от страната. Въпреки, че България е част от ЕС и трябва да го приема, хората са различна история.

А какво мислиш за гей живота в България сега, честно?

Ами не съм сигурен, че има такъв! Ако отидеш в Париж имаш Льо Маре (Le Marais - гей кварталът на Париж), в Лондон има…. ох забравих му името! Отиваш там и има гей места из целия квартал и град, било то клубове, кафета, ресторанти. Отиваш и се срещаш с хора. В София няма такива, има смесени клубове, които отварят и затварят след шест месеца и след това трябва да търсиш друг. Освен тези, които са отворени от дълго време, но дори и един от дългогодишните клубове тук затвори. Така, че няма много гей живот тук…

От твоя гледна точка кои са топ три нещата, които липсват на гей живота тук? Какво ни липсва най-много?

Ами място, което да се задържи отворено за повече от шест месеца, би било приятно. Също да се дава гласност - да се говори по телевизията и от уста на уста, така че народа да може да ви разбере и приеме. Защото мисля, че повечето хора не го приемат, защото нямат никакви познания. Не знаят през какво минават младежите, защото ги е страх да поделят с приятели, родители, роднини. Не знаят и колко семейни хора разбират на по-късен етап, че са гей, но не казват никому заради семействата си и страха, че ще бъдат отхвърлени. Също и медиите ви трябва да спрат да стереотипизират гейовете, като някакви травестити и да правят шеги на техен гръб. Така обществото няма да има идеята, че щом си гей си женствен с дълга коса и токчета. Или, че ако си лесбийка носиш мъжки дрехи и си късо подстригана мъжкарана.

...Да разчупим стереотипа?

Да, точно така!

А кое е най-доброто и най-лошото нещо в гей живота тук? Какво ти харесва и какво не?

Не ми харесва това, че няма място, където да отидеш и да се държиш свободно. А от най-доброто…. хм как да го кажа… Някак си хората те оставят на мира. Не им пука за теб.

Ако може да промениш едно нещо в гей живота/общността в България, какво би било то?

Ето пак, идваме на същата тема. Би било добре да има повече места да се събираме.

Чувстваш ли се безопасно и свободно като гей в България?

Зависи къде... Къде излизаш. Аз не се крия, но и не крещя по улиците “хей аз съм гей”. Ако някой ме пита, винаги отговарям честно, защото приемам себе какъвто съм и отстоявам вярванията си…

А бил ли си жертва на хомофобия тук? Било то физически или вербално?

О, да имам две истории! Едната беше на работа още като се преместих в България. И един колега ме наричаше с някакви обидни думи на български. Не съм сигурен какви бяха, но дори и да не говоря български, е малко говоря, знаех че думите са обидни и хомофобски. Не казах нищо, отидох в обедна почива и една колежка потвърди това, което си мислех. И тя се извини от негово име. Не само че говорил в мое присъствие, но и когато съм тръгнал е продължил да говори зад гърба ми. Тогава отидох в човешки ресурси и им казах какво е станало, казах им, че ЕС има закон срещу хомофобията и че мога да ги съдя за голяма сума пари. Но аз харесвах компанията, и им казах, че този път няма да направя нищо, но поисках да говорят с него. Защото заради един човек можех да ги осъдя за 6-цифрена сума. На следващия ден собственикът дойде да поговорим и ми благодари. Каза че наистина са проверили закона и реда, по който се случват нещата, и че дори в България да няма закон, аз съм могъл да ги съдя. Благодари ми и каза, че са предупредили въпросния колега. Дори адвокатът на шефа ми, му разказал история за човек, който осъдил работодателя си за 100 000 лева. Аз му казах, че не е за парите и че знам, че не всички приемат всичко, но сме на работа и трябва да сме толерантни. А втората история от преди 4-5 години, когато ме нападнаха… Беше от човек, който настояваше да се видим. Беше малко странно и за това си казах, че не искам да се срещаме. По-скоро не бях сигурен, нещо не бе наред, странно беше. Но той продължи да пише, да се видим - хайде, хайде, и един ден си казах добре. Уговорихме се да се видим на кафе близо до нас. Пихме кафе и той попита дали можем да отидем у нас на спокойствие. След половин час прекаран с него прецених че всичко е наред и се съгласих да отидем в нас. И до колкото знам, заключих вратата след себе си, като влязохме, но явно той е отключил. След около 10 минути още един човек дойде, влезе в апартамента и започнаха да ме бият. Откраднаха лаптопа, камера - всичко което можеха да вземат, имах и доста пари в брой. Обадих се в полицията. Той беше доста глупав, тъй като имах номера му, и след два дни ги намериха и отидохме в съда. Аз не повдигнах обвинения. Адвокат ме посъветва, че мога да ги съдя, но аз не исках. Защото времето от обира до делото беше около една година. А времето да се възстановиш, да се прибереш в дома в който си бил нападнат не е лесно. Защото се случва на мястото където се чувстваш най-сигурен, минах дори през периода на страх да излизам от вкъщи. Не беше никак приятно и за това исках всичко да приключи…

Как реагира полицията, когато им се обади?

Много добре. Или както аз ги наричам “От местопрестъплението София”. Бяха двама инспектора - единият говореше много добър френски, а другият добър английски. И двамата на възраст 30 и нещо. И бяха много добри. Не ме осъждаха като гей…

Разказа ли има цялата честна история - че сте се запознали в интернет и т.н. ...?

Да, да. Казах им направо. И го приеха без проблем. Знам какво местните казват за полицията, но моят опит показва, че са добри. Не са се присмивали, нито са се отнасяли с пренебрежение. Може би защото съм чужденец и ги е било страх да не отида в посолството за помощ. Може би, не знам, но бяха много добри.

Кажи ми какво знаеш за ЛГБТ правата в България?

А, знам че се опитват да “бъдат тук”, но знам че не им е и лесно. Борят се много да бъдат видени и приети и чути…

Последен въпрос - какъв съвет би дал на цялото ЛГБТ общество в България? Ако всички са тук и слушат какво би им казал?

Борете се! Борете се да бъдете разпознати, борете се за правата си. Защото сме в ЕС и имаме права. Не сме в Русия - значи можем да се борим!

Поговорихме си още около час. Изненада ме, че не каза нищо лошо. Нямаше изказвания от типа на “ебати и скапаната държава” или “трябва да се махна от тука” или “за нищо не ставате” и т.н. - неща, които повечето биха казали след такива случки. Направи ми впечатление и фактът, че е потърсил правата си и ги е получил - защо, защото е знаел какво иска, как да го иска и как да постъпи. Повечето от нас подхождат с омраза, завист и надменност при такива ситуации. Знаейки, че ще бъдат осъдени и че ще им се присмиват. Или страхувайки се да не се разкрият. Случвало ми се е и на мен - да ме нападнат. И да полицията дойде и започна да намеква, че съм предизвикал нападението си. Когато не отвърнах на техния тон по начина, по който са свикнали да им отвръщат смекчиха тона и дори се извиниха. Полицайката ми разказа “не знаеш с какви хора се срещаме…”. Тогава се усетих, че сами сме си виновни за много от нещата, защото сами влизаме в стереотипа, в който ни слагат. И тук идва моментът да кажа, че най-интелигентният начин да се бориш с всичко е като не бъдеш това, което те очакват да бъдеш - не бъди парадиращия гей, който всички са свикнали; не бъди човека, който крещи и тряска, защото е най-важен’ не бъди и онзи хейтър (невероятна българска дума), който всички мислят, че си, само защото живееш в България. Просто бъди себе си, бъди смел и различен...