Асен-Хасан

Всичко започна в Ромео. Имаше профил там и ми писа. Нямаше снимка. Поздрави ме и започнахме да си чатим общи приказки. Нищо съществено, но пък разговорът вървеше доста добре. След около час интензивно писане той сам изпрати снимка. Често се получава така, че когато чатът върви не търся снимка. Просто ми е приятна личността и външността е без значение за момента. За моя изненада беше добре изглеждащ мъж. Висок, строен и отговарящ визуално на годините обозначени в профила - 37. Беше симпатичен, гъста черна коса, набола брада, плътни тъмни вежди. Може би защото ми хареса, докато си пишем бях афектиран и ми допадна и визуално. В продължение на няколко дни чатихме и задълбочавахме разговорите. Наистина не влагах никакви очаквания и емоции в чата защото не виждах никакъв знак от него, че иска да преминем на друго ниво. И така между чатовете един ден той поиска телефона ми за да пишем в WhatsApp. Дадох номера си, но нищо. Няколко дни мълчание. Видях, че и профилът е изтрит. Не ми направи впечатление тъй като нямах очаквания от чата, а когато повдигах темата той не отговаряше. И изведнъж получавам съобщение във въпросното приложение “Хей Асен от Ромео е…”. Зарадвах се. Стана ми ясно и като размислих над ситуацията, се усетих че може би е бил зает. Взел е номера ми преди да изтрие профила си за да поддържа контакт, когато може. Ха-ха егото ми се наду, защото човек не взема контактите на неприятни хора. И реших да му покажа, че ако не се видим на живо няма смисъл да продължаваме от един чат в друг. Но нещо друго което ми направи впечатление беше номерът му. Не бе типичен +359 номер а беше +49… Германия… Хм. Попитах го разбира се, защото не бе споменавал нищо. И той дойде интересното - от 20 години живее и пребивава в България. Преместил се с цялото си семейство. Беше интересно. Родом от Сливен но в последните години се прибирал рядко и загубил много контакти и се отдалечил от роднините си тук. Каза че сега иска да си купи апартамент в София и за това ще се прибира доста често в близките месеци. Каза също, че иска за започне и бизнес в България. Беше ми интересно какъв ли бизнес искал да направи и бях доста изненадан от отговора - искал да отвори гей сауна в България. Но не каквато и да е, а “хубава и на ниво, като тази в Берлин” ми казва. Беше мало странно. Каза че семейството му не знае за него и сексуалността му, но имал много приятели, които знаят и имал дълга пет годишна връзка с мъж, че дори и живели заедно. Не разпитвах, но определено ме заинтригува идеята за гей бизнес. И така няколко дни в усилено писане си говорихме за много неща. Беше интелигентен човек. Сам каза че не е учил нищо и че цял живот е работил в сферата на услугите, но според мен беше натурално интелигентен човек. Беше и доста учтив и открит. Винаги преди да изчезне за повече от час казваше, че няма да може да пише за определен период от време. Малък жест, но показваше, че цени своето и моето време. Времето мина и дойде времето му той да се прибира в България и съответно да се видим. Кацна в четвъртък вечер. Щеше да остане за уикенда и да си ходи вторник сутрин. Попита ме кога в този интервал може да се видим за да си планира уикенда. Уговорихме се за събота вечер, което беше най-удобно за двама ни. В разговорите ни преди и бяхме писали кой какво как що харесва. Направи ми впечатление, че предложи място където да се видим, да се разходим и след това на ресторант. Беше избрал Spaghetti kitchen на жълтите павета. Ресторант, в който не бях ходил много отдавна и знаех, че ще ми хареса. Бях и изненадан от избора му, приятно изненадан. Повечето българи живеещи в чужбина (с които съм се виждал) искаха да се виждаме все в ресторанти по Витошка, места които всички около мен знаят, че недолюбвам. Но не ме разбирай погрешно, каквото и да беше предложил щях да се съглася, освен Рафи на Витошка. Малко или много по-важно е с кой си, а не къде си. Защото ме радваше компанията му, ако пък храната беше гадна щеше да ме накара да се съсредоточа повече над него. И виждаме се на съдебната палата и бавно потегляме към мястото. Висок, чаровен, леко мургав, облечен със стил, но не прекалено. Хубав мъж, имаше и интересен парфюм. Не бих избрал парфюма за себе си, но пък беше интересна комбинация и мисля, че много допълваше стила му. Сядаме в ресторанта и той започва да ми разказва как знаел за това място от негов приятел германец, който идвал в България. Посетил го и му харесал и за това решил да го сподели с мен. Защото предполагал, че ще си прекараме хубаво. И да обстановката беше хубава. Направи ми впечатление, че има страшни обноски. Знаеше как да се държи на маса, как да говори с персонала и как да бъде просто себе си. Правеше го с една непринудена лекота, и това изпъкваше много в моите очи. Харесвам мъже, които са джентълмени по такъв естествен начин, а не защото се опитват да те впечатлят. Харесваше ми и това, че не беше престорено и пресилено. Просто беше човек, който има маниери и знаеше как да се храни. Това е все по-рядко срещано днешно време, не казвам че искам с мен да се държат като с дама или принц, но пък е яко, когато сте двама пича и двамата се държите джентълменски един с друг, без да има съревнование. Говорехме на различни теми. И някак си разговора стигна до възпитание, семейство и детство. Казах му, че ми е направило впечатление, че има обноски и се държи културно. Попитах го да разкаже повече. Каза ми, че нямал никакви обноски. Като се преместил в Германия и започнал да излиза там с мъже по ресторанти му било кофти, защото не знаел как да се държи. Започнал да гледа клипове, да чете статии, а като усъвършенствал езика отишъл дори и на курс. Работил много по ресторанти и заведения и така там също го учели какво как се прави. “Идвам от семейство на работници, никой не ме е учил как да държа нож или кога да налея вино. Учили са ме как да копая нива или да гледам животни.”. Това му изказване резонира в съзнанието ми до края на вечерта и дълго след това. Разходихме се за около час след вечерята. Компанията му беше приятна. Беше приятен човек. От където и да минем в центъра казваше колко по-зле е било миналия път. Виждаше промяната виждаше доброто. Правеха му впечатление позитивните неща. Това което миналият път му е оставило лошо впечатление, а сега вече го няма… И така приключи една много добра среща. Прибрах се усмихнат и доволен. Радвах се, че има такива хора. Радвах се, че не бе оставил това от къде е тръгнал да предопредели това къде отива и къде ще стигна. Хареса ми, че е борбен и че вижда промяната и я подкрепя. Хареса ми, че не повдигна тема за бройки, гаджета и кой, кога, къде, какво. Беше една неангажираща среща с отворен край. Пожелах му лека нощ и си легнах. Неделята не писах защото бях на пазар, готвих, чистих и така премина целият ден. А понеделника бях зает в офиса. Той също не писа. Беше странно. Останах с позитивно впечатление от срещата, и че ако не повече, то бихме могли да бъдем добри приятели. Престраших се и понеделник вечер му пожелах лек полет на другия ден. Той отвърна благодарейки за прекараното време в събота и за пожеланията. Усмихнах се и все пак бях сигурен, че сме си прекарали добре. В следващите няколко месеца писахме на приливи и отливи. Ту той зает, ту аз зает. Кой пътува кой забравил да пише кой какво, но живота течеше и така минаха три месеца. Един ден, след дълга пауза, той ми писа и каза, че е в София и иска да се видим. Беше петък и за моя радост работех от вкъщи. Изкъпах се, оправих се и тръгнах към уговореното място. Беше късна есен и вечерите бяха хладни. Разходихме се из центъра. Ядохме сладолед. Говорехме всичко беше приятно и така непринудено без задни мисли. Стигнахме до НДК, от там минахме през парка отзад и стигнахме до Южния парк. Него обиколихме два пъти. Говорехме ли говорехме и сякаш и двамата не искахме разходката да свършва. Ставаше студено, бяхме в една от тъмните алеи на парка покрай рекичката и имаше и течение. Аз потръпвах и му казах, че ми става студено. Той се приближи и сложи ръка през рамо, прегръщайки ме докато вървим. С протегната си ръка разтри моята в опит да ме стопли. Другата си ръка пъхна в джоба на якето ми до моята. Беше приятно, макар и неудобно за вървене. Вървяхме така няколко минути, когато преди да ме пусне ми каза, че му е много приятно, когато сме заедно и когато общуваме. Радвах се и му казах, че е споделено. Стигнахме до хотела му, който беше една от пресечките на Витошка. Заговорихме се на улицата оскъдно осветена от далечните улични лампи и от фоайето на хотела. Стояхме сигурно 15 мин минути опитвайки се да си кажем чао. Когато дойде моментът за си кажем наистина чао и да се разделим, погледите ни се срещнаха и предизвикаха взаимни усмивки. Той отвори ръце широко в знак на прегръдка, а аз не почаках втора покана и го прегърнах. Прегръдката беше повече от приятелска. Усещах как притиска тялото си към моето и как се опитва да задържи момента възможно най-дълго. Пускайки прегръдката очите му срещнаха моите и така спонтанно ме целуна на улицата. В първия момент не се осъзнах. Отдадох се на момента, който превзе тялото ми, но в следващият момент се усетих, че сме в центъра на София. Не го отблъснах, но някак си се стреснах. Не се чувствах себе си, но се чувствах на мястото си. Една жена минаваше точно когато целувката ни приключи, погледа ни и се усмихна. Беше ми странно, и хубаво. Докато заглеждах жената и изненадващата ѝ реакция той грабна ръката ми и казва “Качвай се с мен”. И така след целувка на улицата последвана от такава в асансьора бяхме в стаята му. Прекарахме невероятна вечер изпълнена със страст. На следващият ден той си тръгваше за Германия. Закусихме заедно. Пихме кафе и го изпратих до метрото към летището. Не исках да тръгва, но няма избор. Беше ми кофти, че нещата се получават с човек, който е на доста километри от мен. Преди да влезе в метрото ми каза че пак ще идва след две седмици и ще се радва да прекараме повече време заедно. И така тръгна. Уговорихме се да прекараме уикенд заедно, като си дойде пак. И разбира се двете седмици минаха много неусетно. Дойде и въпросният уикенд и си прекарахме страхотно. Бяхме в София, ходихме до Националната Галерия, на кино, на театър. Каза че не е ходил на театър от дете и за това исках да го изненадам. Беше много приятно. Всичко се случваше по естествен начин. Имаше обноски, имаше държание, имаше искра. Беше як уикенд, който уви свърши така бързо. Останах пак сам и пак чаках да каже кога ще си дойде. Надявах се и да ме покани на гости за да се организирам аз да отида при него веднъж. Въпреки, че знаех, че не си идва в България само заради мен, бях готов да отида до Берлин за него. Казах му че следващият път като дойде, ако иска може да остане у нас, вместо да плаща хотели. Той се зарадва много на поканата и каза че ще размисли. И така в приказки пак влязохме в ежедневието. Всеки пише, когато може и не насилва другия, или не се нерви, когато не получава отговор. Стигнахме в един момент, когато не ми писа около седмица. Знаех, че може би имат доста работа предколедно в ресторанта и че може би за това не пише. На няколко пъти му пращах някакви емотикони. Но нямаше отговор. Когато седмицата стана 10 дни се притесних изобщо не беше в негов стил, но пък и не нахалствах. Чаках той да пише. Видях, че и статусът му не е онлайн, което значеше, че не използва изобщо приложението. Всичко което можех да направя е да чакам. И така една дъждовна сряда телефона ми звънна. Беше обаждане в WhatApp и някак си знаех, че е той. Вдигнах зарадван и се заговорихме. Той беше леко дръпнат. Тонът му леко студен. Леко треперлив глас. Извини се че не се бил обаждал дълго време. Имал работа, мислил много за мен за него за себе си. Не ми хареса как започва разговорът. Опитах се да отклоня темата, но той явно бе решил да водим този разговор сега… Попита ме как гледам на него, какво мисля, как виждам нещата. Казах му, а той след кратка пауза каза само едно “Виж аз не съм за теб”... Попитах го защо мисли така и дали съм показал с нещо, че не сме един за друг… “Виж аз не мога да ти дам това което заслужаваш. Ти имаш кариера, имаш идеи, имаш бъдеще, а аз какво, на почти 40 съм и още работя в ресторанти. Живеем прекалено различни животи…”. Сякаш това не беше той, сякаш същият глас, но различен човек говореше. Казах му, че няма значение кой какво работи, или кой какво предлага, докато има уважение, желание и разбиране нещата ще се получат. Опонирах на всяка безсмислица, която казваше. Давах примери и питах дали някога съм показал или е усетил нещата, които говори у мен. Отговора беше негативен. Всичко, което казваше се пропукваше като тънък лед. Показвах му, че всичко зависи от нас самите. При което той каза нещо което не очаквах “Има нещо, което не знаеш за мен. Аз не се казвам Асен, казвам се Хасан и съм циганин… Когато падна комунизма цялото ни семейство избяга зад граница. Години наред сме били бездомни и сме скитали от страна в страна. Накрая се установихме в Германия като бежанци. Нямахме документи, нямахме пари, нямахме нищо. Брат ми крадяхме за да има с какво да си купим хляб. Израснах в мизерия и нищета. Когато баща ми намери работа на един строеж за първи път се преместихме да живеем в едно подвижно бунгало. Аз и брат ми започнахме да ходим на училище и да се учим. Бяхме най-бедните. След гимназията се преместихме в Берлин. Аз започнах да работя и да имам нормален живот. И винаги се възхищавах на хората израснали в хубави семейства с традиции и спомени. Аз помня само глада, студа и мизерията. Знам, че съм изминал доста път, но не мисля, че би представил на вашите приятел, който е ром. Какво биха си помислили те? Отгледали са те и са те възпитали за да ходиш със сервитьор който не може да ти даде никакво бъдеще? Аз в България нямам нищо, не знам какво е станало с роднините ми, нито с къщата ни. Баща ми отказва да се върне в България, дори и до ден днешен да мизерства в Берлин. А аз не се връщам защото искам да си купя апартамент, а защото искам да си извадя документи, защото нямам лична карта и паспорт….”. Останах безмълвен. Не защото е ром, не защото ме е лъгал, а защото бях впечатлен от всичко, което е постигнал. Попита защо мълча и дали съм разочарован. Когато му споделих какво мисля той беше стъписан. Не очакваше да го поздравя и да му се възхитя. Очакваше да го наругая и да му затворя. А аз му казах че животът е такъв какъвто си го направим. И че ако иска хората да го виждат като ром, или циганин както той се изрази, ще бъде така. Но пред мен той показа силна страна. Показа характер, показа стил и отношение, нещо за което много хора, които съм срещал имат претенции, но уви нямат покритие. А относно нашите му казах, че единственото нещо за което им пука е да бъда щастлив. Разговора приключи с отворен край. Каза че имал време да помисли и да осъзнае някакви неща. Няколко пъти повтори, че не спирам да го изненадвам. И така отвореният край остана отворен за доста дълго време. Пак беше изчезнал и един ден получих много дълго съобщение където той казва, че в този свят и тази държава (България), няма как да сме заедно. Какво ще кажат хората и приятелите ми. Как щял да се чувства зле ако сме двойка и аз трябва да жертвам приятелите си за да бъда с него. Какво ли щяло да стане - аз да се преместя там или той тук. И ще трябва винаги да работим в сферата на услугите. Имаше много доводи, но можех да оборя всеки един от тях само ако той го искаше. В съобщението личеше, че се е предал. Не искаше да се бори за това, което бихме могли да имаме, въпреки че няма никого до себе си. На сила можеш да вземеш, но на сила не можеш да дадеш, казваше една моя учителка. И това беше ситуацията в момента. Чувствах се, че ако тръгна да се боря винаги ще се боря срещу вятъра - ще имам съпротива, но няма да имам нищо физически срещу себе си. Вътрешните му страхове и демони го бяха превзели. Може би пък това, че аз съм целеустремен го плашеше и той се чувстваше застрашен личностно. Също го беше страх и от стигмата на обществото, че той е от малцинство, което не е така добре прието въпреки, че за момент не показа принадлежност към него. Бях объркан, наистина не знаех какво да правя. Реших, че съдбата си знае работата и ако трябва нещо да се случи то ще се случи. Казах му, че уважавам решението му да остави нещата както са. Написах също, че в мое лице винаги ще има най-малкото добър приятел и човек, на който да разчита, ако не повече… И тогава се замислих, бях ли аз уикенд забежка в София, докато си оправя документите или бях нещо повече… Не позволих тази гнила мисъл да развали хубавите спомени. Оставих вратата отворена, а топката в негови ръце.