Плашиш ме!

От няколко седмици бях забелязал, че един човек ми запя профила. Няколко пъти на ден при това. Стори ми се интересно. Винаги беше първи в списъка с последно разглеждалите профила ми. Нямаше ясна снимка, но реших да му пиша. Разбира се той отговори. Аз казах “здравей”, а той в отговор написа “Не мога да повярвам, че това се случва” придружено със снимка. Стана ми странно. Заговорихме се и пичът сподели, че ми гледа профила от доста по-дълго време, отколкото бях забелязал. Бил ме харесал, видял ме даже веднъж в метрото и от тогава започнал да гледа профила ми по-интензивно, но нямал смелостта да пише или да ме поздрави в метрото. Нещо, което му казах, че е трябвало да направи - да ме поздрави. Той каза, че нямал смелост да ми пише, камо ли да ми проговори на живо.

Чата вървеше и за моя изненада се оказа доста приятен тип. Признавам първо си мислех, че ще е някакъв маниак, който само гледа и събира снимки. Но бях приятно изненадан. Умен, широко скроен човек, отворен към всичко непознато и копнеещ за среща. Това беше нещото, от което имах нужда и аз. И така след дълги двуседмични преразпределения на графици имахме уговорена среща (той беше в сесия и имаше изпити и проекти). Беше петък, щяхме да хапнем заедно и да се разходим. Какво повече можех да искам?!

Чаках петъка с нетърпение. Като може би малко дете чакащо магазина за бонбони да отвори. Наистина се вълнувах. Не беше изцяло мой тип чисто физически, но пък персоната му компенсираше. Предлагаше нещо, което физиката не можеше. И така в размисли и страсти дочаках деня. Беше точен, малко по-висок от колкото очаквах, чаровен на живо и леко смутен. Седнахме и ми изглеждаше притеснен, тъй като съм директен, го попитах дали всичко е наред защото изглежда смутен, и ако не му е приятно можем да тръгваме. При което той отговори, че не може да повярва, че се среща с мен - това било всичко… Този пък коментар смути мен малко, не обичам да ме хвалят или поставят на пиедестал.

Храната дойде с нея и апетита и приказката. Говорихме си за всичко, детство, семейство, мечти, кариера, аспирации, трудности и перспективи. Имах чувството, че няма тема, която да не сме засегнали. Беше ми приятно, не ми се поръчваше десерт, но щях да го направя само за да прекараме още малко време заедно, не бях сигурен дали уговорката с разходката ще остане. И така, той предложи да си вземем десерт, защото му е приятно да си говорим и не му се тръгва. Зарадвах се, наистина. Замислих се, че ако бях съдил този човек чисто на база външен вид може би нямаше да се видим, но пък той показа, че е много повече от външен вид, и колко по-привлекателен е всъщност.

След десерта тръгнахме. Обиколихме целия център, и аз предложих да отидем до мол София, тъй като исках да проверя нещо, и ако няма против да дойде да даде съвет. При и дори закачливо добави, че би искал да види страстта ми към пазаруването в разгара си. Каза, че това за него ще покажело и що за човек съм, което ми беше малко странно - как начинът, по който пазаруваш показва що за човек си. Не се замислих много, реших, че просто ще види дали знам какво искам и дали лесно вземам решение. Което в моя случай е така. Обичам да пазарувам и рядко ходя по магазини за да зяпам - ходя защото търся нещо конкретно.

Влязохме в магазина и аз започнах да ровя из дрехите. Харесах си 2 пуловера, една тениска и панталон. За моя радост имаше и разпродажба, купуваш 2 неща 10% отстъпка, 3 неща 20%... а за моите 4 имаше 50%... Бях на седмото небе. Докато избирах той също гледаше дрехите. Призна, че никога не е влизал в този магазин, но пък беше любопитен. Сподели, че видял малко неща, които са му харесали, но за сметка на това пък, беше харесал няколко неща, в които би искал да ме види. Грабнахме ги и хукнахме към пробните. Беше забавно, беше непринудено и истинско. Аз се преобличах, а той ме гледаше и даваше мнение, смееше се на по-нелепите му избори и казваше къде какво да опъна, как да се завъртя, че да изглеждам по-добре. По едно време усетих, че е зад завесата и наднича как си обувам обувките. Обърнах се и беше пред лицето ми на сантиметри. “Готов ли си?” попита ме той с широка усмивка. Аз се доближих и имах нуждата да го целуна. Приближих се още повече, готов да докосна устните му, но в този момент зад него влязоха други хора към пробните и той се смути и дръпна. “Всичко наред ли е?” ме попита, а аз в разочарование казах, че излизам след минутка.

И така невероятната ни среща дойде към своя край. Беше кавалер и ме изпрати до автобуса, въпреки, че той имаше повече път към тях. Изчака докато се кача и каза да му пиша като стигна в нас. Беше към 10 вечерта, нямаше трафик и бях у нас за около 15 мин. Мислех си за него и за приятната изненада, за шанса, който си дадохме и се надявах да се отплати. Писах му, че съм стигнал, а той каза че метрото му дошло преди малко и имал поне още 15 мин. Добавих, че се радвам че сме се видели и че ще ми е приятно да го направим пак. Наистина мислех така. Той отвърна, че също би му било приятно да се видим пак. Трябва само да се уговорим, защото графика му бил сложен.

Дните минаваха, и ден след ден осъзнавах май, че интереса е от моя страна. Спрях да пиша за ден, два и той не ме потърси. Писа ми само, че ако искам след 16-ти може да се видим. Тогава му бил последния изпит. Усещах, че нещо не е наред, но си казах, че сесията му е по-важна и не драматизирах. Оставях го да учи и да се съсредоточи над това, което му е приоритет сега. Пишех само веднъж на два дни, да му пожелая къде хубав ден, къде да питам какво прави. И така ден през ден дойде 14-ти, а той каза, че са му изместили изпита за 25-ти, и ще може тогава да се видим. Приех го скептично, но пък уважих и честността му. Дойде и 25-ти, пожелах му успех на изпита, а той не отговори. На 26-ти ми писа да ме пита какво правя. Аз му казах, че стоя и се надявам да ме покани на среща, да отпразнуваме вземането на изпита му. Той отговори, че всъщност е успял да се освободи от изпита, но го разбрал на 23-ти, но не го беше споменал тогава. Стана ми ясно, че може би всичко това е един фарс, и просто се шегува с мен. Попитах дали иска да се видим все още или няма смисъл. А отговорът му беше - “Не знам”.

“Плашиш ме…” беше единият отговор, който чух, когато попитах защо не знае. И тук бях изненадан. Отговорът му ме вбеси и показа, че всъщност има много над което той трябва да работи, но не е склонен. “Плашиш ме и ме комплексираш! Ти си на 29, обиколил си половината свят. Знаеш, кой си, какво искаш, от къде идваш и как да стигнеш където искаш. Имаш цели постигаш ги, правиш нещата които ти харесват. Експериментираш и не те е страх от провал. Говориш с увереност и сигурност за себе си, действията и знанията си. Това ме плаши… Прекалено уверен си в себе си. На 29 си, а имаш и кариера, самостоятелен си имаш независимост. А, аз какво имам? На 32 съм, живея още с нашите, уча втора магистратура и завися още от тяхната издръжка. Това не ми харесва… Плаши ме, идва ми в повече…”. Тук разбрах неговия проблем. Той не вярваше в себе си, дори и аз да вярвах в него, беше безполезно. Той се комплексираше от мен, въпреки, че всичко, което бях споделил не беше за да се фукам, а просто опит. Извиних му се защото, наистина не знаех как е прозвучало в неговите уши. Аз може да съм споделял опит, а той да го е приемал като фукане или показване, колко повече от него съм аз, а колко по-малко е той. Извиних се неколкократно. А той каза, че не е било така, просто се притеснявал. “Приятен си”, казва ми, “доста симпатичен и широко скроен, умен има какво да кажеш, но намали темпото - не бъди така уверен в себе си”. Не знаех какво да кажа… Наистина бях доста стъписан от всичко това. Като любител на поговорките му казах две типични американски поговорки едната е “Ако не можеш да обичаш себе си, защо очакваш някой друг да те обича?”, а другата беше че “Големите мечти водят до големи резултати”. И бях готов да приключа разговора ни. А той добави “Невероятен си, просто търся някой, който ще ми дава спокойствие, а не вълнение”. Това малко ми прозвуча, като “търся си някой който да не ме предизвиква да съм нещо повече, а да мога аз да съм отгоре аз да се правя на велик…”. Бях безмълвен. Затворих. Изпратих му съобщение с пожелание да бъде щастлив и да се усмихва и че ако някога реши, може да пише, дори и за кафе. Разбира се отговор няма и до днес.

Минаха дни преди да осъзная всичко. Стори ми се нелепо. Една невероятна среща в моите очи, а май и в неговите. Един човек, който го е било страх да ми пише, защото си мислел, че съм прекалено голяма хапка за неговата уста, сега ме отряза. Не ме болеше от това. Болеше ме от това, че той не даде шанс на себе си. Защото аз дадох шанс на себе си, дадох шанс на човека и на потенциала, който видях в него. Уви тук идва поговорката “На сила може вземеш, но на сила не можеш да дадеш”. Интересно ми е само защо човек би “мечтал” за нещо, а когато го получи се отказва. Трябва да внимаваме какво си пожелаваме, защото понякога се сбъдва...