Брюксел

Брюксел и Белгия бяха една нова дестинация за мен. Отидох с едни намерения и отивайки там осъзнах, че това за което съм дошъл не трябва да се случва. Но по на широко ще разкажа в друг пост. В този пост бих искал да разкажа впечатлението си от града и гей живота там.

Брюксел, като европейска столица е събрал доста различни хора. Различни като етнос, визия, култура и разбирания. Хем не много голяма европейска столица хем пък има различни хора. Като население Брюксел май е съвсем малко по-голям от София (1.8 млн за града и околностите), но пък като култура е доста по-различен. И не, не говоря за културата на хората и белгийците, а като гей култура. Чарът на гей живота там са баровете. И да истински барове. Малки, уютни и приветстващи всеки, който иска да ги посети. И под малки разбирай наистина малки - някои събиращи 20-30 души, а по-големите 50-60. Мда, това ми хареса, защото всеки бар имаше своята тълпа със своите интереси. Имаше бар чието име подсказваше, че е за момчета, а имаше и такива за определен тип гейове. Дори единият от тях имаше тематично парти организирано от гей ръгби отбора на Белгия, и бяха допускани само ръгбисти, или мъже имащи телосложението на такъв. В друг пък имаше всякакъв тип хора. И бели и черни, и ниски и високи, и млади и стари… Всичките бяха пълни (повечето бяха на метри един от друг), но пък влизайки в тях, опитвайки се да стигнеш до бара никой не се буташе, нито търкаше в теб. Всеки се усмихва, всеки те поздравява и прави място. Това ми направи впечатление, защото тук в София съм свикнал, като се понапълни гей клуба (защото си нямаме барове, не сме дорасли или какво?) да се започне с едно блъскане и търкане и гледане тип “Защо стоиш тук да ми пречиш?”. Усмихвах се на всеки един от тях докато се опитвах да стигна до бара, а те се усмихваха обратно и кимаха. Някакви нормални неща, които не би трябвало да правят впечатление, но пък ето че правят, защото в нашите среди тук малко или много липсват.

След като вече се бях добрал до бара и взел питие се опитвах да изляза навън. Да навън, дори и да беше февруари, пред бара беше пълно. Малката пешеходна уличка беше пълна с мъже забавляващи се събота вечер. И тълпата от няколко съседни бара се сливаше на самата улица. Нещо което беше ново за мен. Дори и в Щатите нямаше такива барове (поне където бях живял аз). И там всичко беше вътре и вън излизаха само пушачите. Тази свобода ми хареса. Стоиш на улицата, около теб палитра от цветни хора и никой не зяпа. Знаеш, че всеки който минава идва от съседния бар и най-вероятно или си тръгва или търси приятелите с които е дошъл. А пък дори и да не бяха минувачите гейове, нямаха избор освен да се влеят в хомо-тъплата и да продължат по пътя си, разцепвайки я за минута или две. А пък и да има проблемни минувачи не трябва да се безпокоиш, на около 50 метра имаше полицейско управление. И пред входа му имаше винаги 2-ма снажни, много добре изглеждащи полицаи с автомати. Първо си казах каква случайност… а после се замислих и си казах, че може би не е случайност. И най-интересното е, че полицаите дойдоха по едно време и се смесиха с тълпата. Питаха хората дали всичко е наред и как си прекарват. Бях изненадан, наистина. Мислех си за полицията в България, би ли направила това? Хм, замислям се и от какво биха ни пазили в България, тъй като май не сме разпознати като малцинство, а и хомофобията не е престъпление.... Няма от какво да ни пазят, всичко си е на шест в България. И да това всичко ми направи впечатление не защото го виждам за първи път, не защото ми се струва налудничаво, не защото ми се струва странно, а защото ми липсва. Липсва ми тук да бъдем приемани като нормални хора, каквито сме. Липсва ми нормалното отношение към нас и не само към нас, а и между самите нас...

И докато аз оглеждах снажните полицаи, които изглеждаха като модели, погледът ми срещна чифт очи, които търсеха моите. Отклоних поглед от служителите на реда и се фиксирах над господина, който така ме пронизваше с поглед. Тогава моят срещна неговия. Почувствах се конфузно. И леко засрамен сведох очи на долу, след момент ги вдигнах пак за да срещна неговите. В този момент той се усмихна широко и тръгна да цепи тълпата в моята посока. След минута беше пред мен. Поздрави ме на френски, а аз със целия си срам скалъпих сложно изречение на френски обяснявайки, че съм турист и говоря лош френски и предпочитам английски. При което той се засмя и се представи и каза, че няма проблем с английския също. Аз се усмихнах и представих себе си и приятелят, с който бях отишъл. Разказахме му, че сме туристи и че на следващия ден си тръгваме обратно към родините. Поговорихме си 10-15 мин след, което той си тръгна. Беше приятен тип. И така глътка след глътка, и приказка след приказка погледите на много хора се спираха върху мен, и моят се спираше върху други. Когато се засичаха някои идваха да поздравят, други се усмихваха, а трети вдигаха пластмасова чаша за наздраве. Уважаваха факта, че някак си или аз или те са привлекли внимание. Вземаха своят шанс от съдбата и рискуваха с големия риск да бъдат отхвърлени или да бъда турист. И да вторият се оказа верен за всеки един от тях. Но пък това не ги спираше. Един предложи да ни разходи из града, втори ме покани да прекараме остатъка от нощта заедно, трети попита кога пак ще се върна за да излезем заедно. И това ми липсва тук. Липсва ми свободата у хората, увереността и учтивостта. Умението да отидеш при напълно непознат и да поемеш своя малък риск и шанс. И дори с нежелан резултат да си кажеш “Ех поне опитах”, да не си лягаш с мисълта “Ами ако бях отишъл, ако беше казал Да”. Това е нещо, което определено ни липсва тук. Смелостта и увереността в себе си. Силата да кажеш “аз мога, аз ще го направя”, да изхвърлиш всички клишета и предразсъдъци и да отидеш да поздравиш някого в клуба.

На мен в софийски клуб ми се случи два пъти. Първият път беше с едно момче, зяпахме се цяла вечер и накрая за казах майната му, отидох и му казах че се гледаме цяла вечер и съм дошъл да го поздравя и да кажа наздраве. А в отговор получих “Ами наздраве ама аз съм тук само да се забавлявам…” - какво по дяволите значи това? Аз ти правя наздраве, не предлагам брак или нещо обвързващо… Както и да е, човека се направи на недостъпен и интересен, което ме отблъсна много. Вторият път беше с един господин. Много екстраваганден, но със стил, също и доста чаровен. Гледахме се той се усмихва, аз също, повдигнах чаша веднъж и той повдигна своята. Отидох при него и казах наздраве, при което той отвърна, че се познаваме. Аз бях шашнат, голям физиономист съм и няма как да не го позная. При което той каза, че сме си чатили някога в Гриндр. А аз заемайки защитна позиция му казах, че не помня писатели, а помня дейци. И щом не сме се видели няма как да го помня, още повече, че очевидно не прави първа стъпка към познание след, като ме е познал. Въпреки всичко обеща да ми пише пак и да излезем двамата. Това така и не се случи.

Много хора ме питат дали не се дразня така като пътувам и виждам колко по-добре нещата са навън. Колко по-свободни са хората и колко по-задръстени са тук. Отговорът ми е не, не се дразня. Даже напротив - мотивирам се! Защото виждам как българинът се държи зад граница, виждам колко по-свободен и колко по-уверен е в себе си. И това ме кара да вярвам, да искам и да създавам(е) такава среда тук, да бъдем себе си, да бъдем свободни, да бъдем единни. Но разбира се една птичка пролет не прави. За това моят призив тук към всеки един човек четящ този пост е - бъди себе си, бъди отворен и се усмихвай. Дори и някой в клуба да не ти харесва усмихни му се. Кажи му наздраве от уважение и ако не разбира, му кажи право, че не е твой тип, защото въпреки всичко сме мъже. И да, всеки реагира странно, когато бива отхвърлен, но хей не е ли по-добре да бъдеш отхвърлен, защото си опитал от колкото да бъдеш отхвърлен просто защото си част от тълпата.

И този пост бих завършил с една мисъл “Бих искал да умра от раните на неуспешните си опити, отколкото от съмнения на какво би било сега ако бях опитал”