Чуждоземецът

С Рич се запознахме в Ромео. Невероятната опция на сайта да сменяш локацията си, когато пътуваш към дадена дестинация, беше това което ни срещна. Беше сложил София за свое местоположение и прелиствайки, сякаш безкрайните профили се спрял на мен. Заговори ме и започнахме с нормалните неща - какво как защо къде кога как… Беше британец, който от доста време живее в друга държава. Решил да дойде в България заради евтините полети, културата и както сам каза - цените ни тук.

Както често споменавам в другите постове той беше чужденецът - мечтата, всичко това, което българинът “не може” да даде. Беше на около 45, добре изглеждащ, усмихнат поддържан със стил на доста по млад човек. Много позитивен и лесен за комуникация. Обменихме телефони и до времето докато дойде в България говорехме на доста теми. Беше доста различен от това, на което съм свикнал тук. Въпросите и отговорите бяха директни, нямаше намеци и увъртания. Нямаше го онзи, сякаш страх в комуникацията ни. Наистина беше малка глътка свеж въздух, в застоялата зима със сякаш безнадеждно изчезнал хоризонт. Не влагах никаква емоция или надежда в този чат и това познанство. Просто още един умен човек, който ще обогати ежедневието и с който можем да обсъдим различни от злободневните теми.

Не му бях писал 2 дни, когато получих съобщение, че е кацнал в София и би искал да се видим и на живо на следващия ден. Е, зарадвах се все пак, че ми пише. Беше около 8 вечерта и веднага му предложих да се видим още същата вечер за вечеря, но той каза, че е уморен и веднага отвърна с покана за обяд на следващия ден. Този тип постъпки ми липсваха. Често, когато поканиш някой, той те реже (или просто наистина не може да приеме) и всичко свършва там, уви. Но моя философия и практика е, че когато някой има желание, той ще откаже поканата ти, но ще отправи нова такава. Така хем се извинява, че не може да приеме твоята покана, хем показва, че има интерес да се видите. Това ме зарадва наистина и си помислих, че е джентълмен, нещо което ми липсваше напоследък.

Разбира се имайки опит с чужденци и туристи, попитах какво му се яде и дали има предпочитания. Надявах се да каже, че иска да опита нещо българско ( и не нямаше да го заведа в СкараБар хаха, въпреки че ми е любимо и не съм ходил отдавна) за да отида в някой от добрите ресторанти. Но питайки го какъв тип ресторант иска да посетим отговорът му беше “Нещо бързо, модерно и съвременно”. Е не ми дойдоха много идеи на главата. Наистина! Предложих Хепи (да знам!!!) и Щастливеца, след 15 мин търсене в Гугъл той се спря на Хепи. Уговорката беше за 13:15. Както (почти) винаги бях там по часовник. Той подранил 5 мин и вече беше седнал и ме чакаше. Не пожела да каже къде седи, и настоя да ме посрещне на входа. Слизайки от трамвая на св. Неделя го видях да виси по тънък пуловер на студа. Симпатичен, доста по-позитивно изглеждащ и доста по-атлетичен от колкото на снимките. Широка усмивка и сиво-сини очи. Усмивката му се разшири още повече и когато подадох ръка той я стисна здраво, малко по-дълго от колкото трябваше и каза “Хей-й-й” с удължен в изненада край. Влязохме и се настанихме. Приказката и вървеше все така добре, както и в чата. Говорехме си от къде е акцентът ми, от къде е неговият, защо не е типичен британски и защо моят не е български. Говорехме си за полета, за хотела за всичко, докато сервитьора ни притискаше да поръчаме. Поръчахме само пиене, аз вода, а той бира и вода. При поредния подтик от страна на сервитьора осъзнахме, че седим вече 30 минути без да сме поръчали. Отваряйки менюто той поиска да му препоръчам възможно най-българското ястие. В този момент аз попитах себе си - какво от българската кухня предлага Хепи - нищо. Тогава се засмях и му обясних, че менюто не е типично българско и за това съм го попитал къде иска да отидем, за да знам какъв ресторант да препоръчам. Той се извини осъзнавайки грешката си и попита какъв ресторант бих му препоръчал за традиционна кухня. Тогава ресторантите един по един запрепускаха в главата ми, и се спрях на един в който не бях ходил от доста време, но знаех, че има добро меню и атрактивен интериор. А той веднага възкликна, че звучи страхотно и трябва да отидем там. И преди да имам време да кажа да или не той поиска сметката.

След минути вече крачехме по Витошка. Обсъждахме заведенията, и той за пореден път се извини, че е дал грешно, или по-скоро неточно описание на типа ресторант, който би искал да посети. Говорихме си за хората, за планината за студа, за различията в културите. Говорехме и за това какво е да си гей в България и гей в други страни. Говорехме си за моя опит, за неговия опит, говорехме за общи места, които сме посетили, впечатления, които имаме от местата и от гей живота там. Имахме доста общо. Провокираше ме и контрираше доста от тезите ми, караше ме да дълбая все повече и повече в собственото ми аз. Нещо което обичах - да надграждам себе си. Да изграждам себе си в себе си. Поръчвайки храна ми направи впечатление, че иска да опита много неща. И ме попита дали имам нещо против, ако делим някое ястие. Разбира се се съгласих. Често правя така с близки приятели и роднини - уговорката аз ще поръчам това, ти онова и ще си ги поделим. Така опитваш повече, пък и виждаш вкуса на другия. Той ме погледна несигурен и разбрах, че се е притеснил от въпроса. Казах му, че за мен това е честа практика в моите посещения на ресторанти с лакоми приятели. Той се усмихна и каза, че се радва.

Срещата вървеше добре. Сервитьорката се закачаше с нас питайки от къде сме, до кога сме в България и какво плануваме да видим. Не, не изиграх роля на чужденец и ѝ казах, че съм българин. Нещо на което и тримата се изсмяхме искрено. И точно обсъждахме десерта с нея и това дали трябва да поръчваме такъв, когато господин Рич си погледна телефона и в изненада възкликна, че няма да има време за десерт. Въпросителният ми поглед явно зададе всички въпроси, които може би зейналата ми уста не можа. В допълнение и отговор получих, че часът бил почти три, а с мен има време да прекара до три и половина, тъй като имал среща с друг в четири и след това още една в седем. Всичко, което успях а направя е да се усмихна, защото нищо друго не беше по силите ми. Явно господинът усети това и се втурна в обяснения. Бил си уговорил срещи за деня защото не знаел какви хора ще срещне, но момчето с което имал уговорка в седем не изглеждало сериозно. В случай, че момчето се окаже несериозно ще звънне на мен да се видим и за вечеря. В този момент се почувствах използван. Почувствах много по-зле от колкото след някакъв безсмислен сексуален контакт. Някак си на фона на хубавите приказки да се изсипе това е, като да се разхождаш в парка и накрая да бъдеш облян в горещ катран. Въпреки всичко запазих самообладание и предложих да го заведа до мястото на срещата или поне в региона, тъй като каза че нямал интернет на телефона. Разбира се той отказа на поканата ми, но вместо да даде каквото и да е лъжливо извинение той предпочете истината. Каза ми, че не искал да рискува момчето, с което имал среща да го вижда с друг, защото му бил казал, че той ще е единственият с който ще се вижда в София. Пак бях изумен и исках целият този фарс да приключи. Тръгнахме от ресторанта и се насочихме към най-близкото такси. А за моя изненада вечерта той ми писа. Каза, че момчето в седем дошло, но тъй като не говорел английски били приключили много бързо и сега е свободен да ме види пак. Аз отказах и му казах, че нямам желание да се видим. Той не попита защо, нито каза нещо в отговор.

Опитах се да анализирам срещата, но умът ми не го побираше. От една гледна точка запитах себе си какво исках да получа от срещата, и какво очаквах да се случи след нея. Нима исках да почеша егото си? Или пък да срещна мъжа на мечтите си? Може би пък исках някакво приключение или просто една добре прекарана среща, на каквато не бях ходил от доста време. Просто ми се искаше да прекарам няколко часа в добра компания, на добър мъж и добра храна. Да говорим за нещо различно от нормалните български теми, да не се опитва да се прави на какъвто не е, и да се държи без резерви кой какво ще каже и кой кого познава. Мисля, че това ми липсваше най-много мисля, че за това копнееше моето Аз. Някой с който да открадне два-три часа нормално време, дори и да не може да ги повтори...