“Ама вие тук си имате всичко..”

Пореден ден, пореден чат. Вече ми писваше. Чатъри бол, а пък дейци йок. Моята упоритост пък не се предаваше. Винаги знам, че там някъде има някой, който си заслужава - ако не друго поне компанията. И така пак бях приятно изненадан от пореден чат.

Запознахме се в жълтото приложение. Изгледаше доста свестен човек. Работохолик. Като попитах с какво се занимава и какви цели има в живота си той отвърна, че целите са му по-скоро краткосрочни и се занимава с ресторантьорство. Беше ми интересно. Все пак съм чревоугодник и обичах нови места. Опитах се да разбера нещо повече за мястото, където работи но ударих на камък. Не искаше да обсъжда лични теми в чат, предпочиташе всичко да се случва на живо, и да бъда честен това е нормално в моите очи. И на мен ми е писанло да водя някакви задълбочени чатове и после нищо да не излезе от тях. А на всичкото отгоре и някой да дойде след година-две и да пише от празен профил “ Хей ти си еди-кой-си и се занимаваш с еди-какво-си и живееш там и там”. Да глупаво е от тяхна страна и наивно от моя… Грешка осъзната и в повечето случаи поправена.

Е връщам се на господина. Писахме около десетина дни. Сменихме снимки и доста си допаднахме визуално, а и не само. И той беше от провинцията, дори бяхме горе-долу от един край. Дошъл в София преди две години да си дири късмета, кариерно и емоционално. Обсъждахме лесно или не е да бъдеш гей в малък български град. Това за мен е интересна тема, защото винаги ми е интересно как живеят в “братята” в малките градове. И аз идвам от малък град, но не живея там от 18 годишен и нямам точно виждане над нещата. Е според него да си гей в малък град е не е лесно, но пък казваше, че и в София не е по-лесно. Просто София е голям град и е много лесно да останеш незабелязан.

С една голяма ротация на графици от двете страни и уговорки кой къде да отиде и къде да застане имахме среща на Булбанк (клише!) аз след работа, а той в ден почивка. Уговорката беше да се разходим и да хапнем някъде. Той го предложи, а аз се съгласих. Не бяхме избрали мястото за хапване. Аз очаквах той да има оригинални идеи, като човек от бранша. Oт своя страна бях подготвил и няколко предложения, които премислях в метрото. Бях развълнуван. Щях да се запозная с човек, с който имахме сходни цели и виждания. А пък и беше готино да изляза с някой след голяма пауза и ред разочарования. Мислите ми препускаха като влака между станции. Концентрирах се над това къде би било добре да хапнем - и да се разходим. Сведох избора до две места. Базираха се на това дали иска да хапнем бързо и да се разходим или да се разходим и да вечеряме, като хората. Ха-ха-ха. За първото бях избрал WokToWalk на Витошка. Щяхме да хапнем и после да се разходим. Ако пък искаше да седнем и да ядем, като хората се бях спрял на Cactus на Солунска. Това щяха да са предложенията ми, като разбира се нямах намерение да настоявам.

Беше точен, нещо което всеки вече знае, че ценя изключително много. Усмихнат приличаше със снимките си, въпреки че беше съвсем малко по-пълен, което е ОК за мен. Все така чаровен. Приближих се и се представих доста ентусиазирано. Той се усмихна и лицето му четеше задоволство. Уви тялото му казваше другояче. Реших, че се е притеснил и няма да обръщам внимание на езика на тялото му. Тръгнахме, разбира се посока Витошка. Попитах го дали все още иска да ядем и да се разходим, като получих положителен отговор го попитах дали иска да хапнем нещо на бързо или не. Съгласи се на бързо хапване. Не наложих мнението си, а попитах къде иска да отидем, с надеждата, че ще предложи някое оригинално или незнайно за мен място. Уви той каза “Не знам, ти кажи…”, при което аз имах готов отговор. Предложих му нудълс от WokToWalk… Следващото нещо, което трябваше да направя е да обясня какво е нудълс и къде е мястото. Беше ми малко странно. За човек който е в бранша да не знае “конкуренцията”, но както и да е, не знаех в коя ниша на бранша е. Стигайки почти пред заведението той възкликна “О-о-о тук е много скъпо, не е вкусно, а и порциите са малки” аз не възразих. За цената - да добре малко завишена е, но пък е вкусно и порциите са нормални - за мен. Продължихме да ходим по Витошка, и той каза “А бе тук няма ли KFC по тази улица (Витошка)”, обясних, че това не е моя тип заведение за хранене и не знам къде има. А той веднага каза - “Ела ела, има едно ей тука, където спират трамваите”. И за секунди вече бяхме в една от преките водещи до Графа. Влизайки в ресторантчето, той с усмивка ме попита какво ще ям. А аз сканирайки менюто не видях нищо, което да хване око. Казах му да поръча преди мен за да помисля още малко.

Правейки си поръчката не чух какво поръча той, но чух крайната цена която беше около 17лв. И си казах - “Брей-й щом нудълите са му скъпи тук сигурно ще вземе килограм храна за тази цена”. Защото за нудълс нямаше да плати повече. Поръчах си и аз, и седнахме. Загледах менюто му - едно бутче, 3 крилца, царевица, донът и сок капи и 3 соса…. И това за 17 лв… Ами то едно пиле на грил от Била е 6 лв… Ама както и да е. Оценявах факта, че ще опозная човека пред себе си. Точно като бях приключил с разбора на менюто му, той отваряше сосовете с пламък в очите. “Приятен апетит” му пожелах аз с широка усмивка, а той за мой потрес махна с ръка над храната си “А-а-а… приятен…” - жестикулирайки тип “нали виждаш какво ям, колко да е приятно”. Това ме подразни. Смисъл - разбирам аз да го бях накарал да седнем там - да се оплаква! Ама той сам си избра да седнем там. Сам си избра какво да яде и т.н. Все пак запазих самообладание и не изразих недоволството си само се усмихнах. Той продължи да си отваря сосовете, и когато беше готов и с трите малки контейнера топна кутрето си и го облиза след всеки един от тях. Възкликна в удоволствие “Ей-й-й какви сосове правят вече, супер” и продължи да топи пръсти в тях.

Опитах се да сменя темата, като го питам какво прави в свободното си време, как разпуска и как се забавлява. Отговори, че от работа няма много свободно време. Почивал един ден седмично и иска да се наспи или да свърши нещо из къщи. Нормално е казах си, когато съм претрупан с работа и аз не намирам време за нищо - въпреки, че вече се опитвам да тичам всеки ден поне. Той като цяло беше мълчалив. Приключи с храната доста бързо и отговаряше уклончиво на всички въпроси. Е със 100 уточнителни въпроса разбрах, че е готвач в някакъв квартален ресторант - беше оставил грешно впечатление у мен, но това нямаше значение. Решихме да не стоим дълго за да може да се разхождаме повече. Излизайки от ресторантчето той доста рутинно и церемонно извади телефона си. В голям калъф. Издърпа го от калъфа, като човек на технологиите веднага разпознах модела - iPhone 6s. Хващайки голият телефон в ръцете си, от джоба си извади кърпичка, май за чистене на очила, избърса дисплея, отключи го отвори някакво приложение и започна да плъзга пръст. След около 3 плъзгания и едно изсмиване на глас повтори ритуала от зад напред - заключи дисплея, избърса го, прибра го в калъфа. Искам да кажа, че всичко беше доста показно направено, като ритуал. Аз гледах с изненада и той долови това в моя поглед. Погледът му срещна моя и той в своя защита каза “Ами купувам си телефон веднъж годишно и искам да е хубав, да знам за какво плащам..”. Тогава в главата ми дойде - а защото си купуваме храна всеки ден - давай да ядем боклуци… Не го доумявах и реших да не коментирам. Попитах го на къде иска да се разходим, а той пак изръси поредния бисер “Ами по главната пешеходна улица, как ѝ беше името…”. Тук се разсмях защото той визираше Витошка. Да и в моят роден град казват на пешеходната улица - Главната, върна ме в спомени...

Вървейки по Витошка той не спираше да прави коментари на това какво има тук и какво има там. Какви хора седят къде и ядат/пият какво. Стигнахме до края на улицата и статуята. “А, какво има тук бе…. Чакай да снимам” и се снима с Алеко, няколко пъти. Селфи едно, две, три - беше ми забавно, и аз прекалявам със селфитата и някак си се припознах в ситуацията. Видя, че го гледам с интерес и се приближи с усмивка - “Не че го знам кой е този, ама е готина статуята”. Обясних кой е Алеко. Аз признавам не чета много, но поне знам кой е Алеко, още повече, че над него има посока Чикаго… Както и да е… Продължихме към НДК и там коментарите не закъсняха. Беше вече сумрак, и уличното осветление беше пуснато. Пресякохме Патриарха и още стъпвайки на отсрещния тротоар той възкликна “Как само е осветено тук, гледай, като ден е!”. Всичките му коментари бяха някак си сладки, но и се учудвах - той не е ли излизал до сега? Живеейки в един град все някога ти се налага да излизаш да се разходиш, да видиш нощния живот. И се заговорихме по темата. Попитах го дали си пада по нощния живот, и къде излиза. Разбира се каза, че не излиза. Не знаел никакви клубове пък и бил капризен на музика (позната картинка). Каза че сигурно имало и много и различни клубове и би намерил някой, който да му хареса, но не му е приоритет да ходи по клубове. Тук се съгласих. За някои хора излизането събота вечер е задължително и когато аз кажа, че не излизам съботите и не хвърлям салфетки, много хора не го разбират. Това у него ме впечатли и за минута бях запазил мълчание. При което той се замисли и добави - че сигурно има и гей клубове… Каза го с един такъв тон, който хем се чудеше дали има, хем очакваше да му дам информация. При, което аз му казах, че има, а той пак изненадан, като малко дете възкликна доволно изненадан “Ама вие тук си имате всичко...”. Не се сдържах и се засмях с глас.

Стигнахме фонтаните на НДК. Беше красиво и някак си леко романтично от светлината. А той така им се зарадва. Гледаше ги като малко дете шоколад. Беше обхванат от красотата на града. Харесваше ми, че се радваше на всичко това някак си невинно. Не беше престорено, беше истинско и искрено. Това показваше, за мен, че е добър човек. Но пък от друга гледна точка си казах - какво ли е правил тук 2 години без да излиза? Без да опознае града? Телефона му звънна, той се извини и вдигна. Докато той говореше аз се отдръпнах да не го притеснявам. След минута той се приближи и чух разговора му “На вън съм с едно приятелче… Да, да… Води ме на разходка… Ами… Чакай…. Къде сме бе?” ме погледна и разпита. Казах му че сме на НДК и той повтори. Затвори и каза, че бил брат му, който се прибира от провинцията и каза че трябва да тръгва. Искал само да си направи няколко снимки и попита какво е НДК. А аз му обясних какво значи абревиатурата, а той само кимна. След като се снима с фонтаните и надписа СОФИЯ, от дясно на входа на НДК той се възмути, че трябва да върви пеш до Сердика за да хване метро. Аз му казах да се качи на метрото от НДК и на Сердика да се прехвърли при което той изруптя “Да, да! Да плащам 2 билета… то все едно такси да си вземеш”. Е явно освен града човека не познава и транспорта. Обясних му, че става с един билет и той се зарадва. На тръгване се разделихме и той благодари че съм го разходил и попита дали искам да поддържаме контакт. Замислих се, но въпреки всичко се съгласих. Всеки и ма трески за изглаждане, но той не беше лош човек. Може би се и притесняваше може би пък наистина не познава града. Казах му, да ми пише следващият път, като е свободен и пак ще се разходим, а той радушно отвърна “Може да се разходим в някой парк, ако знаеш наоколо…” и аз се съгласих. Разделихме се, той тръгна към метрото, а аз към 5-те кьошета.

Беше интересна среща… Зачудих се дали за 2 години той не е имал социален живот. Дали не е имал никакви контакти и т.н. Въпреки всичко беше симпатичен и добър. Беше възпитан дори, нещо което не се среща често днешно време. Същата вечер ми писа още веднъж за да благодари и се извини, че е тръгнал така бързо. И това беше последното нещо, което чух от него. През седмицата му писах 2 пъти, нищо ангажиращо просто едно “здравей”... Но той не отвърна. Виждах че прочита съобщенията (да живее вайбър), но не отговаряше. Тогава се замислих, дали всичко това не беше просто един фарс? Една умело изиграна роля от негова страна… Но пък тогава си и казах, че ще трябва да е доста доста опитен и умел актьор щом се получи така добре.