Интернет, и защо Той е различен на живо

Чудото на 20-ти век. Интернетът. Един от най-големите приятели на човек, а понякога и най-големият враг. Нещо, което те сближава с другите, но същевременно те оставя и сам. Нещото, което ти помага да намериш себеподобни и в същото време да осъзнаеш колко си различен... Голямо нещо е това Интернет. Хем така, хем иначе, човек да се чуди какво да го нарече. Аз, израствайки с интернет съм голям привърженик на идеята му и на технологиите и на цялата онлайн култура. Но пък напоследък се замислях, че колкото и добро толкова и зло ми причинява Интернетът. Замислих се защо винаги трябва да се запознавам с някой по интернет. Защо трябва да попълвам профили, да описвам себе си в 250 символа и да показвам най-широката си усмивка. Помага ли ни в тази ситуация интернета и това онлайн пространство. И като се замисля…. След няколко ходения на клуб се усетих, че Интернетът ми е направил доста добро в личен план.

Но и тук се и замислям. Сайтове и приложения много. Сигурно ако се поровя и още повече ще намеря. Сайтове с различна идеология и визия. Но пък от друга гледна точка се замислям, че колкото и различни да са сайтовете намираме еднакъв тип хора. Колкото сайтове, толкова и хора, дори и понякога да са еднакви. Но точно това ни привлича в интернет комуникацията - мнозинството хора събрали се там. Многото възможности и право на избор. Да се чувстваме така сякаш ние избираме. Сякаш ние владеем ситуацията и ние сме ловеца, да накараме подсъзнанието ни да се чувства важно и контролиращо. А тук идва и моментът, в който Интернетът ни изиграва игра. В много от срещите ми (и не само мои, споделени от приятели и познати) виждам, че хората в чата са едни, а на живо други. И се питам, “Какво стана”? Защо в чата е супер, а на живо не толкова. Всеки има едни и същи желания, както онлайн така и на живо, очакваш, копнееш и мечтаеш по един и същи начин. В този си аспект интернет просранството отразява нашата вътрешна реалност. Но в интернет нашата персона става много по гъвкава. Ставаме някак си по-”изобретателни”. Все пак в интернет няма език на тялото, няма жестове, мимики и тикове. И така ограничени в това си право ние ставаме много по-вербални, изразяваме се много по-предизвкателно, дори използвайки си изрази (стикери и емотикони), които на живо не бихме имали смелостта да употребим. А пък няма и случайни минувачи или някой съсед или роднина наблизо. И хей така уж ограничени, ние ставаме много по-свободни и смели да изразим желанията и исканията си към отсрещната страна. Само защото бихме изпратили онази предизвикателно намигаща иконка, но никога не бихме намигнали на живо, въпреки че го искаме. И така поставената ни бариера на жестикулиране и език на тялото, сваля една друга бариера и ни освобождава да бъдем себе си на 100%. Кара ни да се представим пред избраника си в пълна светлина, така както изглеждаме в най-смелите ни мечти или перфектни ситуации.

И да прав си, от толкова хубаво ще загорчи. Идва и онази лоша игра на нашите подсъзнания. Играта на изградения образ за човека отсреща на база сигналите, които ни е подал. И така, както ние сме се раздали и сме били смели на 100% така е направил и той. Както ние бихме описали себе си без задръжки и комплекси, така прави и той. Защото колкото и да сме различни, сме хора и подсъзнанието ни работи на почти идентичен принцип. И ето така, както ние сме представили перфектното си Аз, хлътваме и по един негов Аз - перфектен партньор. Който така често граничи с онзи магически образ на принца на бял кон, който всеки от нас има изграден в главата си, под една форма или друга. Партньор, така далечен от реалното, но така пленяващо приятен, каращ ни да останем във виртуалния му свят. Където аз мога да бъда себе си на 100%, а ти на 110%, примерно.

Въпреки всичко колкото и да вреди Интернета, колкото и да ни отчуждава с тези

около нас и да ни сближава с тези на хиляди километри, той може да има и романтична страна. Припомни си онези години, когато нямаше интернет (ако ЕГН-то ти позволява). Когато с тръпка чакаше писмо от приятел. Или писмо от любим. Усещаше романтиката. Връщаше се към написаните редове пак, и пак, и пак. Препрочиташе ги и усещаше думите му сякаш ги шепти до теб. Та тези думи, това писмо и романтика днес са Интернета. Днес е усещането да се събудиш и съобщение “Добро утро” да те чака на екрана. Да започнеш деня си с усмивка, или да разведрят злободневието ти със забавен стикер. Ето това е романтиката на Интернета, като романтиката на 20-ти век преди него. Това да тичаш до пощата. Да ближеш пликове и марки, да сверяваш адреси, етажи, входове и апартаменти. Трепетно да чакаш пощальона, надявайки се, че ще пусне нещо повече от вестник с пощенската кутия (ако вашите са имали абонамент, като нашите). Интернета, само че те кара да си проверяваш телефона през пет минути. Да си мислиш, че вибрира в джоба ти, а изваждайки го екрана да е празен, кара те всеки път щом чуеш онзи звук за ново съобщение да се надяваш, че е от него. Лесно, много лесно Интернета може да донесе романтиката в ежедневието ни, лесно я поддържа, но уви трудно я задържа. Задържа я до кога? До първа среща, до втора среща или до появата на по-интересен, раздаващ се на 120% виртуален субект.

И тук става страшно. Точно страхът ни да се раздадем и разкрием напълно в реалните си отношения ни кара да губим. Бягаме от трайна връзка, защото бягаме от истинското си аз, и ни е страх да се разкрием. И така срещата на живо често води до рухване на много идеализирани от нашето Аз образи. Защото човек на живо често е по-сдържан, умерен и не така смел (все пак сме гейове). И така често си казваме “Ех толкова е красив, а на живо пълна трагедия”. И да това е така първо, защото човек слага онлайн най-добрите си снимки, хващащи определен момент и поза от неговото съществувание. И второ защото всеки представя себе си с най-смелото си Аз, а нашето подсъзнание го идеализира. Така няма как да създадем трайна връзка - от една страна бягайки от истинското си Аз, страхувайки се че ще ни отхвърлят, а от друга базирана на идеализирани и нереални основи. Да, но на нас ни се иска - иска ни сме да сме смели и да бъдем онова яко момче за което се представяш в чата, иска ти се да пробваш и да излезеш от зоната си на комфорт. И както знаем почти винаги не се получава.

Понякога пък изобщо не се стига до първа/втора среща просто защото на хоризонта се появява по-интересен субект. Който е по-идеален и от вече идеализирания образ изграден от нашето Аз. А в Интернета това е ежедневие, както казва един приятел “Пазар на месо, всеки ден носят още по-прясно заклано”, и все някога някъде ще се появи по-готин индивид. Тогава започваме да се съмняваме в себе си и в избора си. Мислим си че този, раздаващ се на 120% субект може да измъкне от нас още 10-20%, давайки още повече от самите нас, карайки ни да се чувстваме горди - територията на чий принц сме завоювали. И така влизаме в омагьосания кръг на Интернета. Или страх, след страх, след несигурност и несигурност. Или принц, след принц, след крал и цар. Кой от кого по-хубав, по-надарен (не само физически), по-дискретен или по-непознат.. Разбира се съвсем не се ограничават до тук възможностите на Интернета. Просто това са най-често срещаните явления, тъй като мозъкът ни е презадоволен от информация и избор, ние самите търсим най-новото и интересно. Аз като дете на 21-ви век мога да кажа, че 95% от гей запознанствата в почти 30-годишният си живот съм направил онлайн. Да много от тях зародиха приятелства, много ме разочароваха, по ред причини, не само изброените тук, в други се влюбих, а от четвърти се учех как да бъда по-добър. Интернета е като един голям площад. Всеки е добре дошъл и всеки е различен. Няма един тип хора, които влизат в сайтовете и приложения за запознанства. И както на един площад ще намериш група тинейджъри на скейтборд; ще минеш през наблюдаващите инкогнито от близкия балкон; така ще намериш и пенсионери седнали тихо на една пейка, е същото е и в Интернет. Но това какви са, далеч не определя нагласата им. И докато намираш всякакви хора на този Интернет площад трябва да знаеш къде си ти. От къде си тръгнал, къде отиваш. Така, че имайки нуждата и стабилната нагласа, подкрепени с трезва представа за себе си, света около себе си и спецификата на търсеното общуване, можеш да създадеш безброй стабилни връзки на виртуалния площад. Винаги помни обаче, че площада е виртуален, и колкото и да ни дава Интернета, той не може да запълни онзи дефицит на физическото усещане. За това съвет е, че всяко по-стабилно запознанство там, трябва да се пренесе и тук. Просто за да свериш виртуалния с реалния часовник, да се чувстваш удовлетворен и пълноценен.