Морето, пясъка и спомените

Ех, морето, лятото, почивка и време за отдих. Бе време и аз да почина. По принцип след прекарани години на тропически остров не бях голям фен на морето. А пък и не обичам тълпата, която се струпва на куп там, като полудяла. Всеки искащ всичко сега, всеки по-важен от най-важния. Но ето, че пак излязох от зоната си на комфорт и не съжалявам. Прекарах невероятно. Отидох с роднини, които останаха няколко дни, а след това аз останах сам. Имах нужда да почина и да бъда на саме със себе си. Беше доста приятно и ползотворно приключение.

Последна вечер. Сам. Беше около 10. Разхождах се и реших да отида да седна на пясъка. Морската пяна да погали краката ми, като за последно. Да се порадвам на отражението на почти пълната луна върху морската повърхност. Романтична гледка, предложена в най-чистата ѝ форма - свежа от природата. Водата беше топла и дори породи желанието в мен да се гмурна на дълбоко, но разума надделя. Момента беше наистина невероятен, точно като за последна вечер на брега. Но пък и романтиката предразположи да си с някой. Някак си готино е да си сам със себе си, но пък е готино и да споделиш всичко това с някой. В този момент на неистови желания и сантиментални мечти съжалих, че не съм взел фотоапарата си за да дигитализирам гледката.

Седнах върху сандалите си. Слушах вълните. Оставях морският бриз да ме гали така, както би ме галил някой, с когото бих споделил гледката. А пясъка закачливо гъделичкаше краката ми за допълнение на всичко това. И признавам си в този момент не исках да бъда сам. Не исках да бъда единствения, който седеше на плажа в 10 вечерта. Не исках да бъда онзи. Реших, че ще бъда смел и ще споделя мига. Реших да предизвикам съдбата по най-баналния начин. Ха-ха да, позна, отваряйки жълтото приложение. Нали? Но пък бях убеден, че нощта ще остави приятен спомен в мен. Докато “галерията” с мъже около мен се зареждаше аз оглеждах плажната ивица. Заведения навсякъде около мен - гъмжат, на плажа пустош, а парка до морето кипи с хора. И осъзнах как може да си сам, но сред хора. Осъзнах, че да бъдеш сам не е физическо състояние, а цяло изкуство. И ето че галерията беше пълна - 500м, 453 м, 300м… … … 56м. Разбира се бях решил да пиша на този, който е най-близо. Секунди по-късно отвърна, и след 4-5 бързо обменени фрази попита къде съм. Обясних му и без да чака покана каза, че е в алеята над мен, да не мърдам, че идва. Чакайки го загледах профила му. Решен да споделя мига бях забравил да направя това преди да му пиша. Мъж, разбира се, на 34 висок 185 и 87 кг. Снимка уви нямаше ясна. Сниман с лошо качество (най-вероятно умишлено) от гърдите на долу с кръстосани ръце. Гледаш го, но нищо не виждаш. Само знаеш, че на снимката е мъж. По принцип винаги исках някаква снимка, но тази вечер бях решил, че съдбата си знае работата.

След около три минути някой ме сграбчи за раменете и каза “добър вечер”. Аз се обърнах, а той ми подаде ръка да стана. Е мъж беше, висок, снажен, добре сложен, едър, гладко обръснат и по лицето и по главата, усмихнат, чаровен, стискащ ръката ми по-дълго от нормалното. А аз се усмихнах така широко и се радвах, че съм поел риска. Седнахме на пясъка сякаш съм го поканил на гости в нас. Разменихме общи приказки за да разчупим леда. Защо тук, защо сега, защо сам, защо, защо, защо, въпросите летяха един след друг. Разпитваше, смееше се, споделяше. Разговорът пое няколко обрата - минали връзки, разочарования, мечти, съжаления, надежди, пътувания, планове, мироглед и философии. Бях намерил доста приятен събеседник не по-малко разговорлив от мен самия. Това можеше само да ме радва.

Беше местен. Не се занимаваше с туризъм или нещо свързано с него. Това, каза той била и причината да остане в града. Намерил добра работа пък и обичал морето. Родителите му живеят в едно от малките крайбрежни селца, а брат му решил да става столичанин след гимназията. А той самият учил в чужбина. Специализирал в техническия във Варна и се върнал в родното място да бъде инженер. Не съжалява, че се е върнал, дори напротив. Обичаше родината си, въпреки всичките негативни неша, с които се беше сблъскал - бюрокрация, здравеопазване и т.н. Беше позитивен, беше борбен и беше всичко, което обичах да виждам у хората. Той беше промяната, която искаше да вижда и я постигаше. Харесвах такива хора. Харесвах това че влагат енергията си не в това да се оплаква а да промени нещата от които би се оплаквал. И въпреки всичко беше позитивен.

Попитах го защо е сам, защо така широко скроен човек няма никого до себе си. В отговор той се изсмя и каза че отговорът е във въпроса ми. Каза, че факта че е широко скроен поражда ревност и завист у много хора. Факта че е учтив и приятелски настроен към хората пък често бива бъркан за флирт. И каза, че е решил да си спести всичките тези неща, докато наистина не намери някой, който да е същият, като него и а го разбира. Очите му се навлажниха. Луната се отразяваше все по-ясно в зениците му. Осъзнавах че това да е сам е в голяма тежест за него. Попитах го дали е добре и дали

иска да сменим темата. А той ми каза “Знаеш ли, да си сам е цяло изкуство”. Тогава се замислих и аз. Какво ми костваше това да съм сам. Какво исках и защо не го получавах. Имахме момент тишина в който явно и двамата прехвърляхме спомени и ценности в главите си. Той избърса очи, погледна ме с леко пресилена усмивка и попита защо аз съм сам. Разказах му своята почти 7-годишна история и всичко, което ме караше да бъда сам. Казах му, че и хора като него вдъхват надежда в мен.

Разговорът се получи, но въпреки всичко беше ясно, че не сме си тип. Да, колкото и невероятно да описвам човека, той не беше мой тип. Някак си не почувствах онази тръпка, която чувстваш когато срещнеш някой, който ти допада от до. А пък по езика на тялото му разбрах, че и аз не съм негов тип. Но пък на пук на всички гей закони седяхме на плажа и споделяхме своите истории споделяхме случки, споделяхме спомени, мъки и дерзания. И се запитах колко му трябва на човек. Трябва ли всяка среща да се превърне в секс, във връзка или в забравен контакт. Та този човек беше уникален. Това че не си допадаме физически не значи че трябва да го загубя, като контакт или да го отпратя да си ходи. Той ми даде един куп теми на размисъл, даде ми надеждата, че не съм сам, не съм единствен и че понякога е добре да си сам, че е добре да не си добре и че за всичко си има време и място.

Станахме от пясъка някъде около 1 сутринта. Той ме изпрати. На ъгъла преди да се разделим ме прегърна и ми благодари. Аз също му благодарих, а той отвърна че бил в голяма психическа дупка и имал нужда от разговор, като този. Не отвърнах нищо само се усмихнах и му дадох телефона си, ако пак някога има нужда от подобен разговор, или нов приятел. И тогава се замислих, окей е да си сам, но да знаеш, че не си единствен. Замислих се и над това какво е добра първа среща. И това, че не срещаш любовта на живота си не прави срещата по-малко приятна или пълноценна.