Представи си... три години

Представяш ли си да познаваш някой от три години. Но да го познаваш по онзи начин сякаш ще израснали заедно? Да знаеш страховете, страстите и тревогите му. Да е човек, с който можеш да споделиш всичко, човек който няма да те съди, някак си винаги ще те подкрепя и няма да те кори. Представи си, че този човек не го приемаш за даденост. Този човек не е част от ежедневието ти, нито от живота ти. Но представи си, че той винаги е бил там, когато ти трябва. Странно нали?

А сега бъди налудничав! Представи си, че не познаваш този човек лично. Никога не си го виждал, но той е там. Не си виждал усмивката му, не си държал ръката му, нито си плакал на рамото му, нито си поглеждал в очите му. Представи си, че си усещал присъствието му, карал те е да се смееш, да плачеш, да се замисляш. Да разсъждаваш и да излизаш от зоната си на комфорт. Представи си, че този човек те е докосвал и е премахвал чувството на самота. Но не, не докосвал по онзи физически начин, а по онзи душевен начин. Начина, по който само близки хора биха могли да те докоснат. Представи си, че този човек е някак твоят душевен брат, някой който ще обичаш безрезервно и специално.

И сега сложи черешката отгоре! Представи си, че след три години се запознаваш с този човек. Запознавате се в най-нелепата ситуация. Запознавате се. Вземи всичко, което си си представял за този човек изхвърли го в коша, и представи си той е много повече от това, което някога си си представял. Представи си, че първото нещо, което той прави е да ти даде най-широката си усмивка, най-топлата прегръдка и нищо друго освен това, което заслужаваш. Представи си, че в този момент ти не вярваш на случващото се. И не само, че не вярваш, но вече гледаш на този човек различно. Не, представи си че ти очакваш да дойде приятел да се срещнете, а отсреща ти виждаш човек, към който си привлечен физически, психически, душевно, емоционално и то моментално. Представи си, че едвам се сдържаш да не го целунеш и не знаеш какво да правиш. Защото представи си, никога не си го виждал, като потенциален партньор. Той, представи си, е бил просто онзи далечен приятел, който си имал и никога не си виждал...

Лудо, нали? Е сега си представи, че ми се случи. Със господин… (дори не знам как да го нарека, защото както и да го нарека ще е вярно)... да кажем С, се запознахме - да позна - в Grindr. Писахме си. Не живее в България често си идва. Никога не е ставало на въпрос да се запознаваме. Беше яко да пишеш с непознат. Беше яко да споделяме, нали знаеш с непознат най-лесно се споделя - няма да те съди, няма да те гледа на криво, пък и той не е в България. Нямаше за какво да се притеснявам. Чатовете ни често прерастваха в заяждане и “обиждане”, но се разбирахме по един много интересен начин, на едно много интересно ниво. С многото чатове го чувствах по-близък от колкото някога съм чувствал бившия си (с който прекарах почти 7г. заедно). Странно нали?

В един от 3-годишните ни чатове бях споменал, че съм ходил в нов клуб в София. И тази събота, въпросна интересна, пак бях там. Бяхме се разбрали с един приятел да се позабавляваме и запознаем с някой. Но и идея си нямах, че този някой ще е С. Та, стоим си ние, танцуваме си, говорим си, кефим се на музиката и аз получавам съобщение от С, питайки ме къде е този клуб, за който съм му говорил, защото не искал да ходи в онзи добре познат на всички клуб. Аз с ирония му пусках местоположението си с коментар, че е на Позитано (пояснение ние не си чатим в Grindr). Също добавих, че ако дойде тази вечер ще се запознаем. Той беше изненадан да разбере, че аз съм там, и съвсем скоро ми каза, че идва. Аз разбира се не повярвах, но казах на моя приятел, че друг приятел идва и че е дълга история и ще му обясня на сутринта. Казах на С къде стоя и с какво съм облечен, да не вземе да заговори някой друг, хахаха. След няколко минути очите ми се вторачиха в стълбите. И ето го идва. Сякаш бях усетил, че влиза. Погледът му блуждаеше из тълпата. Мина през мен и не се спря. Чудесно казах си, пореден комплексар, който ще дойде да каже “Здравей” и да се завре в ъгъла да зяпа другите. За мен тези години прекарани в чат и споделяния значеха много. Приемах го за много близък човек. И докато превъртах лентата, за да бъде огорчението ми тотално, той се озова пред мен. А секунда по-късно бях в прегръдките му. Ей така неочаквано. Изненада номер две за вечерта! Следващото нещо, нещо което видях беше изненаданото лице на моя приятел. Той, както и аз, беше в шок. Но аз бях в по-голям шок. За мен това не беше просто прегръдка. Беше момент, в който нещо в мен трепна. Беше момент да осъзная, че може би се дължи на алкохола. Момент, в който не знаех дали виждам човек, който считам за приятел или виждам човек, в който бих се влюбил или вече съм се... Определено бях радостен и усетих близостта. Някак си беше споделено. Той ме усещаше така близък, както и аз. Или поне така изглеждаше… Скачахме, танцувахме, прегръщане, целувки, уж приятелски, по бузите, обменени погледи. Двамата бяхме под влиянието не само на алкохола, но и на еуфорията, че след толкова много години се срещаме и то така спонтанно, непланувано и нелепо. Очаквах да е по-нисък, не така харизматичен и не толкова усмихнат. Може би в главата си бях изградил един образ, който ми позволяваше да го виждам само, като добър приятел. А той дойде и със замах разчупи този образ на парченца. Беше толкова първичен, непресторен, нерезервиран и директен. Нещо, което ми липсваше в комуникацията и контактите тук. Е, осъзнал или не, той ми даде толкова много за няколко мига, което повечето хора уви не биха могли…

Вечерта свърши бързо. Пуснаха чалга, което не е по мой вкус. Не ми се стоеше вече. С си тръгна, но аз останах още малко със своя, така верен, приятел. Опиянен от алкохолa и опитвайки се да разбера какво точно се случи стоях тъпо, докато той танцуваше до мен. Като доста разумен човек усетил ситуацията приятелчето ме подхвана да си ходим. Предложи да минем през Съдебната по Витошка, да си хванем такси от Патриарха и да се прибираме. Вървейки му разказвах всичко това, което изчете тук. Спирахме и се опитвах да обясня как аз виждам нещата, как мога да чувствам човек така близък без да съм го виждал. Опитвах се сякаш да обясня на птица какво е да плуваш… или на риба какво е да летиш…или на слепеца какво е изгрев, а на глухия какво е музика… Сещаш се за какво говоря. Опитвах се да обясня нещо, което аз самият почти не можех да обясня на себе си. Решихме, че утрото (което беше почти на хоризонта) ще е по-мъдро от вечерта, която ми поднесе толкова изненади. Наистина трябваше ми малко време да осъзная случващото се.

И ето, че утрото дойде. Събудих се. А първото нещо, което отекна в съзнанието ми беше усмивката на С, и онзи трепет, който прегръдката му ми даде…

P.S. Постът е без снимка, поради простата причина, че дори не знам каква снимка би изобразила написаното!