Той

Случи се преди около месец. Може би два. Стоя си аз на светофара, чакайки да пресека към американското посолство. Той стои срещу мен. Красив, харизматичен, стилен. Стои и витае в облаците. Мечтаеше може би за други места, други времена. Загледах се. Признавам си, гледах както дете гледа витрина на магазин за шоколад (Линдт може би). Гледах го и си казвах, че мъжа на мъжете е това. Помислих си, може би чужденец, пред американското посолство в тази жега и този час, на дали е нашенец. Размечтах се и аз, започнах да витая в облаците.

А светофарът сякаш ми бе съюзник. Отнемаше му цяла вечност да превключи на зелено. Дали от жегата или отегчен от чакането Той, също се загледа към светлините на висящия над улицата робот. Явно му бе писнало да чака. Огледа се да види дали и други хора чакат светофара, или е пропуснал шанса си докато мечтаеше. И тогава погледите ни се срещнаха. Аз го зяпам втренчено а той спря неговият върху мен. И тогава очите ни проговориха. Ей така без думи. Спря поглед и се усмихна. Гледахме се така от двете страни на уличката. Невероятен, наистина. Сърцето ми се разтуптя и претръпнах от глава до пети. И ето, че имахме зелена светлина. Можехме да пресечем улицата, която пресече пътищата ни. Аз внимателен в крачките си не свалях поглед от него. Нито пък той от мен. Приближаваше, сърцето ми се разтуптя още по-силно. Даваше ми знак, че трябва да бъда смел. Да направя нещо. Той беше все по близо. Погледите ни все така втренчени един друг. Направи нещо казвам си. Стъписах се. Нищо не направих. И ето го от мое ляво. Почти на ръка разстояние. А аз зяпам глупаво и сковано. Сърцето ми се качи в шията. Единственото, което можех да направя бе да се усмихна. При което той се усмихна, каза само “Хей” и намигна леко. Намигна, бе, хей така за да ме подразни. Сърцето ми щеше да изскочи и да излети. В момента в който сложих крак на тротоара се успокоих и се обърнах. Видях, че и той се обърна погледна ме пак право в очите и се усмихна. Изпуснах шанса, казах си. Стоях на мястото, където беше той преди минута и се надявах да се обърне пак - за да му махна, да изтичам да му се метна на врата, да го заговоря, да направя комплимент. Исках шанса, който току що изпуснах. Исках го повече от колкото преди малко. Но уви пиленцето каца на рамото веднъж.

Свърших задачите, които имах и следобедът беше напреднал. Все още си мислех колко съм зле и как изпуснах златна възможност. И кой да видя пред посолството пак - мъжът на мъжете. Той. Стои там в пълното си мъжество и сияе. Не беше сам обаче. Казах си сега или никога. Тръгнах в неговата посока. Ако ме забележи ще направи нещо. Говореше си с човека на английски. Нямаше акцент. Ех, чужденец бе, мечтата на всеки гей (Чужденецът). Мислех че това беше ирония на съдбата. Докато вървях към него, уж незабележимо, той се раздели с мъжа, с който говореше. Стоеше така в профил срещу мен и си гледаше телефона. Пишеше доста бързо на някой и поглеждаше към светофара, но не в посоката в която бях аз. Бях доста близо. Той погледна към светофара и след това на дясно, от където идвах и аз. Видя ме и се усмихна. В този момент погледна към светофара, който превключи на зелено. Не пресече. Изчака да се приближа и ме посрещна с усмивка. Поздрави ме, попита ме дали говоря английски. И след минута две общи приказки обикаляйки около факта защо се зяпаме, той извади телефона си. И го насочи към мен. А на екрана какво да видя. Онова така познато приложение жълто, със моя снимка там. Аз се изсмях с глас и отбелязах, че не играе честно.

Денят ме изненада. Сред негативните неща, които се случиха ето, че и нещо позитивно се случи. Запознах се с невероятен човек, който имаше смелостта, която на мен често ми липсва. Уви по-често от колкото бих искал. Но пък съдбата ни дава шанс. Но понякога само го загатва. Оказа се, че Антъни (така се казва), си заминава утре рано сутрин. Американска армия. Войник, връщайки се от Близкия изток бил спрян в Румъния за няколко месеца да замести колега по болест. Там прекарал доста трудни месеци. Имал и работа често в България. А сега готов да се завърне обратно вкъщи - Вирджиня. Готов и копнеещ да види семейството си. Стояхме около час и нещо пред посолството говорейки си. И на двама ни ни се искаше да сме се запознали по-рано. Приложението да бе показало профилите някой от предишните пъти когато е бил в София. Но това за жалост бяха игрите на Съдбата. Показваха ни какво има там, какво може да намерим, и какво ни чака.

Често се замислям над този ден. Аз вярвам че в нашият живот нищо не е случайно. Всичко си има причина и ние трябва да я намерим за да знаем как да реагираме в подобни ситуации в бъдещето. Замислих се и над това дали не изпуснах шанса на светофара. Дали пък от друга страна това не беше моят шанс. А ако той чакаше мъжа с който говореше, може би нямаше да ми обърне внимание. Имаше много АКО и АМИ в мислите ми. Но това, което дойде като заключение е, че трябва да сме по-смели. Да сме по-уверени в себе си и да действаме, когато имаме възможност. Но уви винаги ситуацията определя колко смели можем да бъдем и до къде да стигнем.