Малките неща

Аз съм на почти 30 (29 ненавършени да сме точни) и никога, хей така безсъвестно не съм се държал за ръка с партньор на публично място. Никога ненадейно, комфортно и безгрижно не съм показвал привързаност на публични места. Не знам колко от “нормалните” хора биха могли да си представят какво е това. Защото, да малко нещо е да държиш за ръка човека, който обичаш, нали? Но не съм го правил не защото не съм искал, а защото не съм се чувствал комфортно. Като повечето гей хора, като бях малък, се борех с това, че съм гей. Не исках да бъда различен, не исках да бъда това различно за обществото нещо. Нещо с което всеки се подиграваше и беше срамно. Но когато напълно разбрах и приех себе си, това кой и какво съм всъщност, никога, от този момент не съм искал да бъда нещо друго! Аз съм изцяло напълно щастлив, че съм гей - пък и съм добър в това (ха-ха). Но въпреки всичко, всеки ден, малко или много завиждам на “нормалните” двойки, заради тази привилегия, този малък, личен жест на близост. Завиждам за това, че този жест никога не е бил мой. Всеки път разхождайки се в парк или градинка виждам млади хетеро двойки да се държат за ръце или прегръщат, и им завиждам за това. Дори чакайки автобуса за работа сутрин, виждам как двойка тинейджъри показват близост - момичето се е облегнало на момчето, държи ръката му и търси близост. Завиждам им за това! Друг път вървейки по улицата, виждам двойка пред себе си, когато мъжът неосъзнато слага ръка върху рамото на приятелката си, а тя вкопчва нейните пръсти в неговите, в знак на интимност, и им завиждам за това. Веднъж на летището, една пенсионерка се приближаваше към табло Заминаващи, и без думи хвана партньора си за ръка в знак да го последва, а той без дори да се замисли хвана ръката ѝ и я последва. Да завидях им за това!

Защо? Защото гейовете не може да се държат за ръце на обществени места, без преди това да сме преценили риска. Не слагаме ръце около партньора си без предварително да сме помислили какво би последвало. Оглеждаме се, преценяваме мястото, хората, ситуацията - късно ли е, къде сме… И ако решим, че ситуацията го позволява, тогава се държим за ръце. Но проблемът е, че тогава тези ръце не са небрежно и неосъзнато хванати. Те са преценени и обмислено хванати. И бихме продължили да вървим, преструвайки се, че сме небрежни и безгрижни, но всъщност не сме. Стоим на щрек, оглеждаме се наоколо да се уверим, че всичко е наред. Да приемем, че срещу нас идва група младежи, и преценяваме все пак да задържим ръце заедно. И тук идва моментът в който този малък жест на близост вече не е жест на близост. Той моментално се превръща в акт на предизвикателство - предизвиквайки ги да отбележат. Защото едно малко наречие “педали”, подсвирквания или заплахи, биха превърнали този момент на близост в момент, който никога не би искал да си спомняш. Дори и да си някъде където си мислиш “Тук е нормално, тук е прието”, хората ще забележат. Да може би ще отбележат с не лоша умисъл - “Ох колко яко, драма мъже се държат ръце на обществено място”. Но това пак е отбелязване, което превръща нашия малък жест в проява.

Живеем в объркан, хомофобски свят, където повечето хора мислят, че държането за ръце е малко нещо, незначително. Да, такова е, но е едно от многото малки неща, които ни прави човеци. И има толкова много малки, човешки неща с които гей хората трябва да се примирят, докато другите хора ги приемат за даденост. Малки неща с които се примиряваме и превъзогваме за да се чувстваме сигурни, да не бъдем повод за подигравки или нападения. Трябва да се примирим с тези малки неща и да сме благодарни, че не живеем в страна, където да си гей е нелегално (не че тук имаме някакви права!!!). Но до такава степен сме свикнали да се приспособяваме към тези малки неща, че самите ние все по-рядко се виждаме да ги правим, когато и да било. Свикваме на това лошо поведение един към друг и се приспособяваме към него. А когато се усетим и оплачем, получаваме коментар “Радвай се, че не живееш в Нигерия”. Да, радвам се, че не съм в Нигерия, но това не е добър аргумент. Не играем игра, нито сме в състезание, където човекът, който е по-зле печели правото да се оплаква, докато всеки друг трябва или да се примири или да замълчи.

В нашето общество има хомофобия. Пропита е в манталитета и ежедневието ни. Но когато растеш личностно и си на почти 30 (да не казвам, че има хора на много повече) и си прекарал половината си живот примирявайки се с тези малки неща, попивайки подигравки и намеци, евентуално се уморяваш. Писва ти да се примиряваш. Писва ти да четеш статии от хетеро хора, обяснявайки колко е добре да си гей; Писва ти да слушаш как по същество си различен; Писва ти да гледаш надписи по стени и псувни по стадиони; Писва ти от хора описващи предмети и ситуации, като “педалски”; Писва ти да се въоръжаваш с кураж да минеш през група хора събота вечер сам; Писва ти да гледаш как хора пилеят талант, време и усилия само и само ти (като гей) да не бъдеш третиран, както всеки друг човек; Писва ти и да гледаш пък и хора, които не правят нищо за да бъдеш ти (като гей) третиран като всеки друг човек;

Разбира се, би било перфектно, ако в нашето общество нямаше хора, които таят неприязън към гейовете, или дискомфорт към еднополовите връзки. Но въпреки всичко бих могъл да живея с малка доза лична хомофобия. Например леля Иванка, която вижда Кошлуков или Куркенски по телевизията и си казва “Ех добър човек е ама трябва ли да е гей?”. Бих се примирил и с Мария, която не познава никакви гейове освен фризьора си. Бих се примирил с Иванка и Мария, чието познание за гей живота идва от филми, новини или приятели. Дори бих се радвал да седна и изгледам един тематичен филм с някоя, като тях или мъжете им, и дори бих обсъдил причината, защо гейовете ги карат да чувстват дискомфорт или неудобство. И тук бих се надявал те да променят мнението си, да са по-отворени към гей обществото за да разберат, че ние сме точно като тях. И не за друго, а просто да осъзнаят факта, че гейовете са толкова способни, колкото и останалите хора, а понякога и повече. Тази лична хомофобия е коренно различна от онази хомофобия, която се манифестира в обществото. Тази която манифестира третирането и възприемането на гейовете по различен начин, сякаш сме нещо по-малко. Тази същата, която категоризира гей връзките, като незначителни и незаслужаващи уважение. Това е хомофобията, с която трябва да се борим.

Но много хора биха възразили на термина “хомофобия” и по точно частта с фобията. “Ние не се страхуваме от вас”. Никой не казва, че хомофобите умират от страх виждайки гей двойка, страх ги от друго. Страх ги е от един свят, в който обществото ще третира гей връзките и хора по начин, по който третира тях сега. Страх ги е, че за тях няма да има място в това ново, смело общество на равенство. Но страхът им е неразумен, защото светът няма да изглежда по различен начин. Децата пак ще искат да изядат цял шоколад, кучетата пак ще гонят топчета и пръчки, ще има приливи и отливи, и паркирането в синя зона ще бъде същият кошмар както и днес. Но всички тези изразени хомофоби, обединени зад идеята да не се дават равни права на гей двойки, не могат да признаят всъщност какво ги притеснява - отвращението от гейове и това, което те си представят, че правим насаме. Защото знаят, че споделяйки тази истина, тя няма да мине лесно с голяма част от обществото. За това започват да излагат други спонтанни причини, само и само да обосноват мнението си, като “гейовете ще разрушат/изкривят брака като институция”; “децата отгледани от гейове ще станат също такива”; “дефиницията на брак е съюз между мъж и жена” и т.н. Друга главна причина за хомофобията у тези хора отвращението от гей секса - в частност между двама мъже. Защото това, което те наистина не понасят е аналният секс - содомия и педерастия. И те приемат, че това е всичко, което ние гейовете правим - анален секс! Стремглаво си представят как прекарваме по 24 часа на ден бъркайки си къде ли не, с кой ли и какво ли не. Те са вманиачени в това, и всъщност те ни свеждат до този един единствен акт, независимо дали го правим или не. Защото ние не сме обикновени хора с мечти, цели и проблеми, чувства и страдания, като всички останали - за тях ние сме просто подвижни сексуални актове. Но гледайки тези хора аз не виждам омраза - аз виждам човек, аз виждам някой който обича, който се бори, който се усмихва рано сутрин и целува жена/мъжа си, който се безпокои за работата си, който се усмихва в метрото, мечтае и ридае. Виждам всички тези малки неща, които ни правят хора. Но когато те ни гледат, те не виждат това. За тях ние сме само ходещ полов акт, за който според тях няма място в този свят...

На почти 30 съм и ми писна да се примирявам и за това няма да го правя. На почти 30 съм и вече няма да се примирявам. За това започнах този блог, защото вместо да влагам енергия и търпение в примирение и мълчание бих искал да събудя и колкото се може повече себеподобни. Защото ние сме тези, които трябва да покажем, че не сме това, което те мислят, че сме. Аз съм на почти 30 и съм човешко същество, което се радва на същите малки неща, както всеки друг.