Светлината с Павел и Станимир

Това беше едно от най-странните ми запознанства, но и едно от тези, които ме оставиха приятно изненадан и така обнадежден. Павел и Станимир бяха светлината в края на тунела, която всеки от нас иска да види. Тя бяха това, което аз винаги казвам, че може да го има и тук. Една малка надежда за всички нас и малка стъпка към бъдещето да покажем на обществото, че гейовете далеч не се ограничаваме до разни “фолк и вип” персони.

Запознах се с Павел в един сайт. Имаше само снимки в тяло. И няма да крия, че бяха доста изкушаващи и пробуждащи така първични пориви в мен. Но пък за моя изненада разговорът тръгна в съвсем друга посока. Заговорихме се и след няколко обменени съобщения той “освети пътя”, че си има приятел, че са заедно от години, живеят заедно и не крият нищо един от друг. Ех, любов. Това много ме зарадва. Харесвам хора, които са честни от самото начало. Хора, които не играят игрички и не дават някакви двусмислени сигнали. Говорехме доста, дори обменихме номера за Viber.

След няколко седмици нов профил излезе на екрана в Grindr. Нещо ме накара да пиша дори и да нямаше снимка. Аз рядко пиша на профили без снимка. Следобеда на същия ден получих отговор. След няколко обменени реда той ми каза - “Аз съм Станимир, гадже съм на Павел вие си пишете в друг сайт”. Усмихнах се и ми стана много приятно. Явно и двамата бяха така открити и точни.

За разлика от Павел, със Станимир чатихме кратко. Някак си с Павел приказката и закачките (чисто приятелски!!!) вървяха по-лесно с него. Уговорихме се да се виждаме, при което аз го попитах какво ще каже Станимир и дали ще е честно, а той за моя изненада отговори, че винаги излизат заедно. Е, това щеше да е една интересна среща.

Срещата беше в заведение близко до моя, и офиса на Станимир. Те ме бяха изпреварили, въпреки че обичам да съм на време, и бяха поръчали и седнали. Първото впечатление, което оставиха в мен беше СЛАДУРИ. Страшно много си отиваха и се държаха много готино със себе си. Беше ми малко странно, тъй като бях опознал Павел по-добре от партньора му, но нали съм си дърдорко знаех, че ще се справя и отпусна. Както очаквах разговорът потръгна добре. Разказах им моята история, моята 7 годишна връзка, на база тяхната почти на 7. Говорихме за живота на един гей в България, на една гей двойка и един човек, като цяло. При което разговора стана много философски. Оказа се, че със Станимир можем да говорим на много теми. Темпераментно обсъждахме злободневни проблеми и ситуации, обсъждахме “в България или на Запад” (не знам защо, но имах чувството, че и двамата са живели в чужбина, било то заедно или по отделно). Говорехме за правата, за статута, който имаме като гейове, или да бъдем реалисти обсъждахме всичко това, което нямаме… Нито едно право, като малцинство. И малцинство ли трябваше да се наричаме? Нито имахме различен етнос, нито език, нито религия. Ние бяхме просто едни от многото, борещи се всеки за себе си. Нямаме никаква дейност, освен гей парада, на който аз никога не съм ходил. Попитах ги дали те ходят и Станимир отвърна леко троснато, че ходят, но не вижда нищо лошо в това. Хм, аз не бях и казал, че има. Явно много хора ги осъждат, че ходят, за това, че са наясно със себе си и нямат проблеми с това. Наистина, като се замисля на времето, когато бях сам нямах смелостта да кажа на никого за себе си или да направя каквото и да е в гей средите. Но моментът в който имах човек до себе си, се почувствах истински аз, истински мъж. Когато имаш нечия подкрепа и любов наистина е по-лесно да бъдеш себе си и да приемеш същността си, без да ти пука дали обществото ще те съди.

Много се радвам, че разговорът със Станимир ме накара да се замисля пак над тези неща. Хареса ми как задълбочавайки разговора се надграждахме, предизвиквахме и провокирахме да мислим. Но го правихме по онзи приятен (за мен) философски начин, който те кара да излезеш от зоната си на комфорт и наистина да се замислиш над ситуацията. Разговор в който не убеждаваш събеседника си в своята гледна точка, нито се опитваш да обориш неговата. Просто всеки казваше какво мисли и защо, а другият му показваше друга гледна точка. Колкото и интересен да беше разговорът за мен, а надявам се и Станимир, Павел изглеждаше доста отегчен. Мисля, че му бяхме дотегнали със нашите философски теми, но въпреки всичко изглеждаше щастлив от факта, че половинката му си намери достоен (надявам се) събеседник в дебата и че нещата потръгнаха (поне от моя гледна точка).

Двамата ме накараха да се замисля. Да се замисля много - възможно ли е гей съжителство в България… Възможно ли е изобщо така дългогодишна връзка да просъществува и как? Те двамата бяха ярък пример на това, че няма невъзможни неща, стига да имаш постоянство и упоритост да се бориш с всичко и всички. А не е като да няма с какво да се бориш. Дори и на пръв поглед да изглеждаше, че доста са се изолирали и добре са ограничили допирните си точки с “външния свят”, бяха и доста добре запознати с него и участваха в избрани аспекти от този т.нар. свят. Оставиха впечатлението у мен, че добре подбират контактите си и допирните си точки с гей средите и “прослойките” там. За момент се почувствах приятно, че бях допуснат до така перфектния им (в моите очи) свят. Те бяха това, което аз самият имах до скоро и което исках да имам пак занапред.

Преди да се разделим споделих идеята за моя бъдещ (вече настоящ) блог. Станимир каза, че ще му е интересно да има такъв тип сайт, а не просто още едно място, където да уговориш нещо набързо и неангажиращо. Подкрепи ме и ми каза да го направя. Тръгнах си от срещата обнадежден. Не само от това че тогавашната ми идея за блог се подкрепя, но и от това, че има бъдеще. Има надежда. Има я онази малка искра в нашето, така криворазбрано, общество, която има потенциала да стане на пожар. Която да запали онзи пламък във всички нас и да разберем, че колкото сме различни, толкова сме и еднакви.