В парка с Мартин

Мартин изглеждаше свеж. Запознахме се в Grindr. Комуникацията вървеше доста лесно и много непринудено, което ме караше да мисля, че е приятен и на живо. Друго нещо, което направи впечатление беше, че първи поиска да продължим комуникацията си по друг канал. Потърси Viber/WhatsApp и аз се съгласих. Писахме там, като аз не очаквах да се случи нещо повече от чат, но той имаше очакване да се видим. Винаги съм отворен към предложения и се уговорихме да се видим на входа на Южния парк и да се помотаем из него час-два. Срещата беше в 15:00, като го предупредих да не закъснява. Към 14:55 ми писа, че е пристигнал и питаше къде съм. Аз му обясних къде съм, а той ми сервира, че е на Красно Село, а не на Южния парк. Разбира се, се ядосах. Каза, че бил разбрал, че заедно сме щели да ходим към парка… Как той го е разбрал, а аз не, не знам. Както и да е, реших, че аз съм един от малкото хора, които все още имат представа от време и час и това колко са ценни те. Казах

му, че ще го изчакам. Принципно не чакам повече от 10 мин, в редки случаи 15. След малко получих съобщение, че автобусът, който спира на входа на парка ще дойде след 8 мин., и за това се е качил на друг, който спира в горната му част. Помоли ме съответно да прекося половината парк за да се видим. Часът беше вече 15:07… а аз леко изнервен. Писа, че е стигнал и стои до детската площадка. Беше събота и разбира се там имаше поне 120 деца, попитах къде точно а той каза “До пързалката банан”. Каква пързалка? Оказа се, че пързалката банан е надуваем замък, в който децата се катерят, скачат и спускат. На въпроса с какво е облечен получих отговор “С дънки и яке с косми” … Яке с косми?!?!?! Беше странно. Усетих се, че космите сигурно са “пух” по ръба на качулката, и след секунди се уверих, че бях прав. Но да бъда честен, си представих и яке от някаква кожа – на норка, или евтина имитация.

Леко различен от снимките, но пък рядко съдя хората по визия. Важно е какво можеш да предложиш, потенциалът ти. Визията те спасява за около час… Тръгнахме по страничната алея, не исках да се бутаме с бабите и малките деца. Вървяхме и си говорехме на общи теми. Учене, работа специализация и т.н. Не въпроса с какво се занимава отговорът беше “проекти”, когато поисках да обясни каза “Европроекти” след около 1000 уточнителни въпроса, каза че управлява европроекти за строителство, най-вече на паркове, или поне това разбрах от недомлъвките. Ако не можеш да обясниш с една-две думи какво работиш е малко странно… Квантовите физици могат да кажат с какво се занимават, дори и в повечето случаи не накратко.

Стигнахме края на парка и моите очаквания бяха да завъртим и да продължим да обикаляме, както се бяхме уговорили. Но както винаги моите разбирания за уговорки, не са като на повечето хора… “Хайде да отидем в мола да ядем, ако си гладен” ми предложи той махайки към мола. Аз не бях гладен, но за да не бъда груб казах, че ми е все едно. Все пак времето навън беше прекрасно - 21 градуса, слънце, топлина, пролетта идваше. Защо да се забия в мол? За да може всички да ни огледат или просто той искаше да ми говори колко са пошли магазините и как модата е еднаква. Но явно беше усетил намека ми и се спряхме в някакъв квартален магазин. Каза, че е гладен и иска да си вземе нещо малко. Малкото нещо беше семки … Гладен…. Семки…. При което при вида на първата пейка предложи да седнем. Аз приех, но казах да намерим друга пейка, която не е насред детска площадка и където ще можем да си говорим без деца да пищят и тичат около нас. Той седна на пейката и каза “Ми на мен не ми пречи”. И тук си дадох сметката, че този човек е егоист. Той не прави нещо, което е удобно и за двамата, а кара всеки да прави каквото иска той… Дори не попита дали на мен ми е ок. Златното ми правило е “Изтърпи го час, може да те изненада”. Ха-ха-ха голям съм оптимист като цяло. Но пък и реалист!

Обсъждайки разни теми от живота, сред писъци и крясъци на деца, забелязах, че събеседникът ми люпеше семките и ги плюваше навсякъде, включително и върху себе си. Беше се пльоснал на пейката, като счупено яйце на тротоар. Наистина се почувствах малко зле. Огледах се на около и видях, че всъщност площадката е доста чиста и поддържана. Децата играеха, но имаше достатъчно кошчета, а едно беше зад нас. Е, не очаквах да застане до коша и да люпи в него, но поне се надявах на малки порции да изхвърля люспите там…. Наистина какво ли трябваше да направя? След малко се осъзнах, че и аз съм се пльоснал почти както и той - аз не люпех семки, но пък мартенското слънце спомагаше да се отпусна сякаш съм на хамак. А до нас между дърветата имаше една група опънала хамак между 2 стъбла…. Ех кеф.

Размърдах се и огледах събеседника си… Дънките му бяха мърляви… Не съм най-големия чистник, но за личната си хигиена и чистотата на дрехите си никога не правя компромис. Все пак това е първото впечатление, което правиш. Не, не какви дрехи носиш, а как ги носиш. Все пак, ако си до някого е приятно той да бъде свеж, чисти дрехи, спретнат да ухае на … Мъж, на човек. Като цяло на нещо приятно. Загледах го. Не бях забелязал състоянието на дънките му, като се срещнахме. Кръстоса краката си и така ръба на крачола му дойде малко по близо до лицето ми само и само за да потвърди теорията му. Тези дънки не бяха прани от поне седмица-две, а може би повече. А като се замисля може би и по-малко, ако всеки път се отнася към себе си както сега, нищо чудно тези дънки да ги носи от 4-5 дни и просто да ги мърля мега бързо. Както и да е, фактът колко бяха носени не променяше факта, че бяха мърляви...Ужас.

Вече знаех че искам тази среща да приключи възможно най-бързо. Не, не само защото беше мърляв, но и защото на всички мои въпроси той отговаряше по същият начин, по който аз бях отговорил на сходни негови въпроси. ОК, да, наистина може да имаме сходни интереси. Но да имаме идентични интереси беше малко плашещо. Даже много. За мое щастие телефонът ми звънна. Една приятелка, която видях вървейки към “пързалката банан” се обади да попита дали съм още в парка и дали бих искал да се разходим около НДК. Разбира се реагирах, така сякаш няма как да ѝ откажа. Беше подло от моя страна, признавам. Казах ѝ, че ще мога след около час да я видя. Той беше свидетел на целия разговор. Аз разбира се, се извиних, че вдигнах. Бях влюбен в телефона си, но имах елементарно възпитание и не го гледах нонстоп, а просто го оставях на вибрация. За мен така беше редно. Обратно на събеседника ми. Обясних му, че е приятелка, която съм видял на път за него (в интерес на истината, ако той беше на време на уговореното място май нямаше да я видя) и че иска да се видим. Не казах нищо за тръгване просто му казах, че след около час трябва да съм на НДК. Идеята ми беше че може да си поседим и аз да си хвана такси или нещо друго. Но той предложи да тръгваме.

Станахме и се изтупа от семките, които бяха върху него. Коментарът му беше “леле не съм ял семки от години”, а моята мисъл “това ли е извинението, че ги ядеш, като без ръце?!”, но уви само се усмихнах. Той се изтупа от всичките люспи от себе си и се обърна да погледне над пораженията оставени след себе си и ме погледна доволно, тук не се сдържах и коментирах “ Ей доволен ли си сега, направи кочина чистата площадка, и лелката, която мете ще ни се кара”, с лек присмех и дори закачливо-подигравателен тон (да знам гаден съм). Той се усмихна и възкликна “А! Защо ѝ плащат, да не съм само аз”... Тук останах безмълвен. Вечната максима “Не съм само аз” – да, но всяка промяна започва точно с теб. Бъди ти различния, бъди ти промяната. Знаех, че вижданията ни за нещата и ситуацията се разминаваха и реших да замълча. Вървяхме надолу по алеята, а той продължаваше да плюва семки на всякъде. Паркът беше препълнен и имаше хора зад нас и пред нас, също и такива, които вървят срещу нас. Но на него не му пречеше. Беше сложил черните си пластмасови очила и се държеше сякаш паркът е негов.

Някъде по средата на парка, приключи със семките. Изхвърли пакетчето в кош!!! И протегна ръце към мен. Бяха оранжево-червени. Гледаше ги и ми казваше как семките били някакви специални със чили и чедър по тях и били леко люти. При което аз отвърнах, че сега трябва да ходи да се измие. “Ти нямаш ли влажна кърпичка да ми дадеш?” ме попита с тон, който някак си ме задължаваше да имам такава. Аз свих рамене и отвърнах, че нося само телефон и портфейл в себе си. Стояхме леко глупаво до кошчето. Явно той в главата си имаше дебат дали да не пребърка – така или иначе оранжевото ми на цвят яке - или да търси чешма. И, о, небеса, осени го невероятната идея. Облиза всичките си пръсти, един по един – 10 на брой. И след това ги избърса от дънките си усърдно, за да се увери, че са попили всичко мазно, което слюнката му е пропуснала. Ех, мечтата на всеки мъж и кошмара на повечето перални… Е да погледнем и от позитивната страна - имах отговор за дънките и как са стигнали до това състояние. Те бяха не просто дънки… Те бяха мултифункционален парцал, а и кой знае какво още. Ех това момченце…

Стигнахме края на парка. Казахме си чао. Не казах, че ми е било приятно, нито пък той го каза. Единственото, което каза е, че си пишем… Тръгнах на долу по Витошка, мъчейки се да се отърся от случилото се…

По-късно се замислих, защо ли всичко се получи на теория, а на практика не. Защо в чата беше интересен, а на живо не… Мислих много. Винаги размишлявам след срещи. За този случай конкретно стигнах до извода, че сме си допаднали просто, защото в чата не беше така явно как ме копира - мен и моите интереси. А на живо личеше - не че имаме общи интереси - той казваше, че харесва това което и аз, само и само да си допаднем (може би?!). И когато го засичах, нямаше време да отговаря, както в чата, и падаше по гръб.