Обичай ме

Събуди ме миризмата на палачинки. Беше красиво утро. Специален ден. Разсъних се и протегнах ръка. Нямаше го, но пък миризмата ми казваше къде е. Усмихнах се и се завъртях за още пет минути сън. Телефонът след малко звънна. Хванах го с досада, видях че е майка ми. Въздъхнах и вдигнах - отидоха петте минути.

- Добро утро, мамо.

- Добро утро Гено, честита годишнина, маме. Да сте ми живи и здрави и все така щастливи. Баща ти го викнаха по спешност и не искаше да звъни по-рано, а и нямаше да му дам…

- Благодаря мамо!

- Красен до теб ли е? Може ли и него да чуя?

- Не, станал е по-рано да се подготви. Знаеш го, домакин.

- Предай му че съм звъняла. Хайде весело днес, другия месец, като се видим ще празнуваме и на домашно.

Днес с Красен имахме годишнина. Правехме десет години заедно. Колко странно нали? Да си десет години с един мъж, в България, и да виждаш само него. Да го виждаш единствен и различен всеки ден. Да изпълва света ти с едно нищо, а да дава всичко. Усмихнах се. Бях щастлив. Протегнах се и се запътих към кухнята. А той стоеше там по боксерки и премяташе палачинки.

- О, тигре, добро утро - погледна ме той с така чаровната си усмивка, която ме омагьосва вече десетилетие. Приближих се и го прегърнах.

- Добро утро, мечо. Обичам те!

- Честита годишнина и на теб!

- Десет години.. - казах аз несигурен.

- На мен ли го казваш? Сякаш аз не те търпя толкова време… - закачи се той, и се завъртя да целуне бузата ми. - Почти съм готов със закуската. Ще пуснеш ли кафе?

Исках да пусна кафе, но не исках да пусна него. Топлината на тялото му ми даваше сигурност, която никой не можеше. Стисках го силно. Не можех да повярвам, че нашата приказка продължаваше десет години. След секунди, които може би бяха и минути той се размърда:

- Кафе-е-е-е! - извика той, а аз целунах голия му гръб и се заех с приготвянето на кафе. След минути и двамата имахме по чаша еспресо в ръцете си, моето с мляко, а неговото чисто. Красен беше изкусен домакин. Беше наредил малки купички със сладко, шоколад, лешникова паста, топено и рендосано сирене, плодове и сок. Усмихна се и ме подкани да започваме. Тогава се сетих за първия път, когато влязохме в този апартамент. Точно преди една година. На деветата си годишнина дойдохме на оглед и дни по-късно го наехме и вече година сме тук. Беше малък, около 70 квадрата - малка спалня с малка кухня и приемлива трапезария. Почти тавански етаж. В центъра на София, малка стара сграда след основен ремонт, сгушена в една от малките улички между големите булеварди. Всичко беше на една ръка разстояние, парк, театър, кино, университет… Всичко, за което си мечтаехме. Слънчево и уютно, като за двама ни, спокойно. Откъснати от омразата и завистта на хората, само аз и той. Загледах се през прозореца към новата ни тераса. Не знаех кога е станал, но беше подредил и всичко отвън. Усмихнах се под нос, и видях ,че е едва 9:30.

- Ти кога си станал? Отвън кога успя да наредиш?

- Ами, преди малко - отговори Красен несигурен.

- Краско, няма десет часа, нали ти казах да не бързаме. Има време ще помогна и аз.

- Да, но искам този ден да е специален.

- Специален е - заедно сме! - казах аз със сантимент. Загледах се как беше наредил всичко от вън. От скоро имахме тераса. Съседната къща пристроиха нещо, което се равняваше на нашият кухненски прозорец. С позволението им ние си направихме тераса, доста обширна при това. Дадохме доста пари за нея, но сега пък имахме невероятно място за летни вечери, романтични закуски или коктейли с приятели. Събираше около 7-8 човека свободно на маса, а без маса може би и 12. Все още беше в процес на дострояване, но пък беше наша. Както я искахме. Случихме на хазяи и съседи.

Закуската мина бързо. Имахме много да правим. Все пак събирахме близки приятели за да отпразнуваме, а пък и да им покажем и почти завършената тераса. С оставащото кафе в ръка отворих вратата и видях аранжировката, която той бе направил. Разопаковал градинската маса, наредил 8-те стола около нея, разопаковал малкото газово барбекю в ъгъла до стената, опираща се на кухнята ни. Опънал бамбуковите рогозки между стърчащите винкели, които някога щяха да държат красивата ограда от ковано желязо и дърво. Беше семпло, беше истинско, беше нещо, което сме направили и измислили заедно.

- Аз ще закача лампите тогава - троснах се аз.

- Ами…

- Не-е-е! И тях ли разопакова? - погледнах го аз разочарован. А той дойде и ме сграбчи. Целуна ме с горчивата си от кафе уста и ме стисна силно. В този момент видях кутията с лампите непокътната. Избутах го и му дадох вече празната чаша от кафе. Хванах кутията и за миг разпъвах лапите по външната стена на кухнята. Бях готов за нула време, тъй като бяхме закачили кукичките снощи.

- Кой ще идва днес?

- Галин и Иво, Ели с новият ѝ, Соня ще е сама и Руслан. Ставаме 8, ако Цецо и Гого се решат да дойдат ще вземем още столове от вътре и ще се съберем, като в дядовата ръкавичка!

- Да! Или пък може да разкараме масата, и да насядаме на земята. Ще вземем шалтетата за пикник, одеяла и пак ще е готино. Просто няма да има трапеза, а ще сме на полеви условия.

- И така става… Ще е прекрасно.

Всичко в мен преливаше от щастие и енергия. Не можех да си намеря място от вълнение. Но и във вълнение, целият ден мина. Пазарувахме, готвихме, рязахме, любихме се. Бяхме готови за нашия специален ден. Беше средата на май. Перфектно време за среднощни събирания. И докато се обърнем вече беше седем часа. Красен застана пред мен:

- Готов съм! - възкликна той. Носеше къс ленен панталон, три четвърти, бледо кафяв и бяла прилепнала тениска. Сложи готварската престилка и наблюдаваше как го зяпам докато я завързваше - Какво?!

- Прекалено облечен си! Ще си много по-секси само по престилка.

- Не, не и днес! - приближи се той и ме целуна, когато звънеца звънна.

Гостите дойдоха на куп. Всички заедно. Донесоха настроение не по-различно от това, което аз и Красен споделяхме цял ден. Аз като по-разговорлив забързах да покажа всичко, какво как сме наредили, какви планове имаме, как ще го направим заедно. Раздавах питиета и усмивки на всички. Бяхме се наредили и чакахме Красен.

- Това барбекю тук ще ни пречи. - каза той излизайки с голяма тава пълна с вкусотии, готови да се излежават на скарата.

- Ами да го преместим бе Мечо.

- Да, хайде да го сложим в ъгъла - и погледна към мен.

- Добре!.

- Тигре, под “сложим” имах предвид тебе. Ръцете са ми заети. - отвърна той със закачлив тон и повдигна рамене. Аз станах и го целунах. Хванах барбекюто и го преместих. Запалих го и го целунах пак бързо.

- Готов си. Как ли ще се оправиш без мен?! - отвърнах аз със саркастичен тон. Красен беше този във връзката, който обичаше да се грижи и помага. Не че аз не го правя, но просто той винаги настояваше - И да внимаваш там в ъгъла, че си накрая, “оградата” знаеш на какво се държи!

- Спокойно.

Вечерта вървеше невероятно. Красен беше в разгара си. Пламъкът в очите му грееше все по-силно и по-силно. Обичаше да домакинства, да се грижи и сервира. Беше неговата страст, искаше да е домакин, да има семейство и да го сплотява. Беше седнал в скута ми, когато разказваше за следващата ни почивка през август. С една ръка прегърнал мен, а с другата размахваше щипката за скара. Смяхме се, мечтаехме и планувахме в компания на най-близките си хора.

- Краси, какво стана с месото, свърши или има още? - запита Галин скърцайки с вилица по празната си чиния.

- Ле-ле-е-е, заговорихте ме и забравих. Има, има, за три дни напред има. Сигурно е загоряло на скарата. - каза той разтревожен и хукна към барбекюто - А, ама то е изгаснало бе! Тигре, я ела да ме оправиш.... - каза той със ироничен тон и всички се засмяха. Клекнах до барбекюто и следвах инструкциите му. Имаше газ, имаше искра, но нямаше пламък.

- Увеличи газта, като врътнеш това синьото на дясно - продължи той - а аз ще щракна пак - и пак нищо. Увеличих втори път пак нищо. Чух щракането на искрата, но нямаше пламък.

- Увеличи още! - врътнах шайбата още малко на дясно, за да разбера, че е докрай. В момента, в който погледнах към Красен, да му кажа, че е до край видях огромен пламък над себе си. Като огнен балон се издигна директно към лицето, без което не исках да заспивам. Всичко от раменете му нагоре се изгуби в пламъците, а светлината ме заслепи. Следващото нещо, което видях е Галин впуснал се към нас, а Красен стъпвайки назад да се предпази от пламъка падна върху рогозките, държащи се на нищо. За миг видях как полита от терасата надолу, а чехъла му остана в ръката на Галин.

- Краси! - изкрещях аз. - КРАСИ! - крещях. Беше тъмно. Не виждах нищо. Ели и Соня ме държаха докато се опитвах да го видя в тъмнината - Краси, отговори ми! Краси! Добре ли си?

Всичко, което виждах е как пада. Сякаш някой превърташе видео запис в съзнанието ми. Името му отекваше в съзнанието ми, а светлините на линейката пред нас заслепяваха зрението ми, но не и видяното преди минути.

- Краси! Мечо! Красене…

- Всичко ще е наред - каза Соня шофираща през сълзи - Всичко ще е наред! - Едва слязох от колата. Часовете чакане пред операционната ми се сториха векове. Пирогов се превърна в моя реален кошмар. Пирогов беше онази безкрайна нощ, от която исках да се събудя.

Иво беше задремал в прегръдките на Галин, Соня легнала на пейката, и заспала върху бедрата на Руслан, а Ели непрекъснато ме разтриваше и повтаряше, че всичко ще е наред. Аз се поклащах напред назад все още не осъзнаващ какво се случва. Вратата се отвори и доктора излезе.

- Вие ли сте семейството на Красен?

- Да, аз съм… - отговорих аз, несигурен какво да допълня.

- Брат?

- Не! Аз съм неговият… партньор! - казах аз плахо.

- Партньор?! - видях недоволството в погледа му.

- Да, заедно сме от десет години! - казах гордо.

- А вие? - насочи глава към Галин и Иво, но виждайки позата им се обърна към Руслан и Ели - Вие, брат сестра? Някой роднина?

- Красен няма роднини тук! - троснах се аз - Мислите ли, че нямаше да са с него ако ги имаше?!

- Вижте... Ще ви дам информация, защото вие сте били с него по време на инцидента, но не може да не се обадите на роднините му! Пламъкът не е изгорял лицето му, съвсем малко дланите… Но, при падането… Счупил е врата си… Съжалявам… той…

- Той какво?! - казах аз знаейки какво ще последва.

- ...направихме всичко възможно. Може да не оцелее нощта, а ако оцелее ще бъде парализиран от врата надолу. Моля потърсете роднините му веднага - в тона му имаше пренебрежение. Сякаш любовта ни не значеше нищо.

- Може ли да го видя?!

- Съжалявам господине. Само преки роднини могат да посещават хора в интензивното.

След секунди видях гърба му влизайки пак в интензивното. А от открехващата се врата видях Красен с милион тръби излизащи от него, целият окървавен. Не исках това да е истина. Не исках това да е последният път, когато го виждам. Обърнах се и седнах на пейката. Всички станаха и ме прегърнаха групово. Стоях вцепенен, като мраморен паметник, който не знае защо е сложен там. Бях празен. Не знаех какво се случва. Помолих всички да си ходят. Дадох ключове на Ели да прибере всичко от терасата. Останах сам. В коридора препускаха санитари, хирурзи и сестри. Стоях все сам. Хванах телефона си и с трепереща ръка набрах номер, така добре забравен.

- Да? - вдигна забравен женски глас.

- Лельо Таня… - казах аз през сълзи.

- Кой е?

- Лельо Таня… - повторих аз

- Кой си бе? Два часа сутринта е. Кой си, какво искаш?

- Лельо Таня... Гено е… Нещо се... - прекъсна ме тя с омраза.

- Ей, педераст мръсен, колко пъти да ти казвам да не ми звъниш. Беше ме оставил на мира сега пак. Няма да говоря с Красен! Аз с педали не разговарям и педали не желая в къщата си! - сигнала на заето отекна в ушите ми. Знаех, че ще реагира така. Никога не са приемали Красен, камо ли мен. Повторих повикването, но телефонът вече беше изключен. Сълзите замрежваха дисплея, вече не знаех какво виждам, или на кого да звъня.

- Вие за какво чакате? - загрижен женски глас попита учтиво. Погледнах през сълзи на горе. Дори не виждах лицето ѝ, само силует.

- За интензивното…

- Катастрофата или счупения врат?

- Второто…

- А вие сте?

- Партньорът му - тя извърна глава да си ходи. Хванах я за ръката - Моля ви, само да го видя. Само за минутка…

- Господине моля ви, дръжте се прилично или ще извикам охрана…

- Моля ви … моля ви - сълзите не спираха да валят, а размазаният силует изчезваше в дългия празен коридор. Какво ми се случваше. Не проумявах. Исках Краси да излезе и да каже, че това е една от малките му шеги. Исках да ме ядосва, исках да му се ядосам. Исках да видя усмивката му, когато ми казва, че всичко е шега. Исках да се върне в скута ми и да размахва щипка за барбекю, исках дланта му да топли бузата ми и да ме нарича наивен...Исках пак да се скараме, да дойде да ме закача след това, молейки се да му простя. Исках да бъдем клиширани и банални, исках да ми казва, че сме големи педали… Исках един последен малък миг със него. Исках да го зърна…

Един по един, целият състав се изниза от операционната.

- Иванова, виж това е педала, който чака вече два часа тук… - каза мъжки глас със занижен тон.

- Това е ПАРТНЬОРЪТ му бе … Я се научи как се говори - отвърна Иванова с подигравателен тон. Дори не вдигнах глава да видя злобните им лица. Спомних си думите на Красен “Мечо, убий простака с мълчание. Не падай на нивото им”, това и направих. Не вдигах глава всеки път, когато вратата се отваряше и персонала напускаше. Не вдигнах глава и когато осветлението угасна и остана оскъдно. Не вдигнах глава, когато на тичане изнесоха другия човек. Не вдигах глава, не исках да виждам никой освен него. Бяха минали часове, сякаш години. Когато вратата се отвори от жена чистеща пода. На около 40 години. Черна коса, слаба, тъмна кожа, очевидно беше, че е от ромски произход. Слушаше музика, доста силно, че чак аз чувах слушалките ѝ. Завъртя се, лампата светна и като ме видя се стресна.

- А бе момче!!! - извика тя с висок тон заради музиката в ушите си - Така ли се прави бе кака, изкара ми акъла! Аз без това си нямам много. Пу-пу-пу. Ох майка. Четири часа е, какво правиш тук?

- Чакам.

- Ох майко ще ми изскочи сърцето. Чакай да седна. Е-ле, е това е, да си пукна в болницата… Ох майко. Какво чакаш? Вече няма операции…

- Не знам и аз.

- Е как така бе кака не знаеш? Защо си ревал.

- Чакам този дето е вътре, да излезе да си ходим…

- Ох ма майкичко - каза тя и се прекръсти, погледна насълзените ми очи - Защо си ми толкова жално? Братче ли ти е?

- Не, по-мило ми е - всичко ми е!

- Мъж ли ти е бе, кака?

- Да, кака…

- Обичаш го щом стоиш тука… Ех какво проклето нещо е тоя живот. Майка му не го чака ти го чакаш. Ох майкичко, да пази Господ - повтори тя изтривайки сълзите от очите си и оглеждайки се в моите.

- Не ми дават и да го видя!

- Знам, майка, само семейство пускат. Ама вие не мож’ да се ожените, пусти закони.

- Заедно сме от 10 години. Майка му не го е виждала от 9, а те не ме пускат да го видя… Закони! За любовта няма закони. Аз го доведох, аз го чакам, не майка му. Но нея ще пуснат, мен не.

- Прав си, кака.

- Само една минута искам да го видя.

- Сега... Слушай ме ти мене. Сестрата дежурната отиде да спи. Аз ще влезна и нема да затварям вратата. Влизаш, ама много бързо го виждаш и си бегаш. Кака, жално ми е да те гледам! Требва да си много бърз, че ще ме изгонят, а си имам деца за гледане.

- Ще ми дадеш ли? Наистина? - тя поклати глава и сълзите се спуснаха от очите ѝ, а аз я прегърнах. Не защото исках да ѝ благодаря, а защото имах нужда да прегърна някой.

След секунди тя влезна и видях как оставя вратата. Разходих се надолу по коридора да се уверя, че никой не идва. Върнах се до вратата и я отворих. В единият край на залата лежеше Красен. Безброй жици и тръбички излизаха от него. Монитора над него засичаше пулса и дишането му. Заплаках още по-силно. Това не беше Красен, който помня. Главата му прихваната от голяма яка, да не мърда, едната му ръка напълно бинтована, другата леко зачервена. Приближих се.

- Краси… Краси аз съм… Тигъра ти. Краси… - знаех, че не ме чува. Застанах до него, погалих челото му. Беше ме страх. Пипах го, сякаш не беше от плът и кръв, а от порцелан. Страх ме беше да не го нараня. Сърцето ми се беше качило в гърлото. Бършех сълзите си непрестанно. Хванах ръката му и му казах, че го обичам, че всичко ще е наред и че ще се грижа за него. Казах му, че ще бъдем заедно и в тази трудност. Казах му, че аз съм неговият тигър, а той моето мече. Казах му, че десет години са нищо пред живота, който ни чака заедно. Стиснах ръката му и се наведох да го целуна, преди да тръгна. Спрях се на милиметри над лицето му. Затворих очи и допрях устните си над неговите. Сякаш времето спря и Земята се завъртя около нас. Настръхнах, както първият път като се целунахме. Настръхнах, както настръхвах и всеки път след това… Мигът спря. Отпуснах се и вдигнах устните си от неговите. Тогава той стисна ръката ми. Стисна силно. Като първият път когато го направи, както се разхождахме сами в тъмното и ми казваше, че няма страшно щом той е до мен. Споменът беше така светъл все едно се случил вчера. Един от любимите ми моменти с него. Топлината му прекоси ръката ми и стигна до сърцето ми. Стисна още по-силно и след секунда пищящият сигнал за изгубен тон прониза празната зала. Ръката му се спусна безжизнена до тялото му. Отсечената права линия, отсичаше по малка част от душата ми. Видях светлина в отсрещният коридор и чувах как сестрата крещи, тичайки към нас.

- Чао Мечо… - обърнах се и хукнах през вратата и през сълзи. Прибрах се и не мигнах два дни.

Майка му не ме пусна да го видя. Не ме пусна на погребението, дори не знаех дали е имало такова или е кремиран. За тях и за закона аз бях никой. Не бях човека, който го обичаше толкова време, не бях човека, който беше до него в сетния му миг, бях просто никой. Никой, който прекара седмици да разбере къде е погребан. Никой, който прекоси цяла България за да се сбогува с него и стоеше на надгробната му плоча. Никой, който някога беше всичко… Сега надвесил се над всичко, което е имал погребано два метра под него.

- Мечо…Обичам те. Липсваш ми! Където и да си, обичай ме...

*** Разказът е писан в края на 2016 началото на 2017. Бях го надраскал набързо и никога не ми остана времето да го препрочета и редактирам. Е съвсем насоро го направих! Базиран е на истински случки и събития. Накара ме да се замислям за това какви права имаме и кога го осъзнаваме... Надявам се на никой да не му се налага да се замисля за тези неща в подобна ситуация.