Счупеният Принц На Сънищата | Част 1

ЧАСТ I

Ехо… Музиката тъкмо беше спряла. Всички се разотидоха. Седях сам в ъгъла. Беше късно и бях уморен. Чувах стъпките на последните гости. Партитата и купоните не бяха моята страст. Но все пак, това беше фирмено събитие - нямах избор. Трябваше да бъда тук, трябваше да блестя и трябваше да остана до края. Въздъхнах, чаках светлините да угаснат, да се освободя от цялото напрежение и превзето отношение. Отпих още една глътка от шампанското, а през дъното на кристалната чаша видях силует да приближава. Преглътнах и се усмихнах:

- Дядо… - беше дядо ми. Моят най-любим човек, а аз неговия най-любим внук.

- Хайде усмихни се, веднъж само… За стария си дядо. Знам, че хич не ти допада, но ти си лицето на компанията, трябва да се усмихваш на такива мероприятия…

- Знам, но се уморих да се преструвам. Искам да бъда себе си, не искам да съм във светлината на прожектора.

- Ще бъдеш себе си, когато правилната дама застане до теб!

- А ако не е дама?

- Ако не е дама “Наследникът на Сънища ООД намери своя любовник” ще блесне във пресата утре. Знаеш, че те обичаме, нали?

- Знам, но звучиш, като татко… - и да, аз съм наследникът на Сънища ООД - най-успешната компания в света. И да, най-успешната компания беше българска. Историята на компанията започва с моя прадядо Калоян, на когото съм кръстен. Той, като емигрант в САЩ през 2024 развива теория за сънищата, мозъчните вълни и паралелни реалности. Местните власти го считат за луд, поставят му диагноза и от професор във Калифорнийския университет, се пенсионира по болест с психични отклонения. С пенсията си от там и с цялото семейство се връщат в България. С малко по-скромен живот, събрани пари и един-два заема той доразвива теорията си. Оказва се, че мозъчните вълни на всеки един от нас могат да бъдат уловени. През деня те ще издават мислите ни, но през нощта всичко се променя. Всеки един от нас сънува. И всеки от нас има една своя паралелна, огледална реалност, която, повечето хора несъзнателно контролират. Осъзнавайки това дядо ми се посвещава на идеята да построи машина, която не само улавя мозъчните вълни, докато спим, но и ги ускорява и увеличава, до такава степен, че тази реалност да бъде стабилна за преминаване. Така след 10 години и хиляди отказани инвестиции и субсидии дядо ми прави първия опит върху баба ми Ния. Опитът е успешен и той успява да премине в нейната паралелна реалност наречена сън. Дядо ми бързо патентова изобретението си. Славата следва, веднага след това. Основава Сънища ООД, като компания за екстремни преживявания. Плащаш за да влезнеш в съня на някой с наистина налудничави и интересни сънища. А с тебе влиза трениран за тази цел служител, който те пази и знае как да се измъкнете бързо от непредвидени ситуации. А такива ситуации има - от среща със динозаври, русалки, богове чак до извънземни. За наша радост славата и успеха не успели да опиянят прадядо ми. Той продължил да търси още отговори. Компанията растяла и се развивала. С течение на времето освен екстремните преживявания, компанията специализира лекуване чрез сънотерапия. Още една от лудите и успешни идеи на прадядо. Сънотерапията лекува десетки психични заболявания, гняв, ревност, напрежение и стрес. Най-успешна е при кошмарите, фобиите и гнева. Най-общо казано сънотерапията има два подхода. Първият манипулира нещата, които сънуваш. Така с времето сънуваш все по-добри неща, които често са отражение на реалността и на проблемите, които водят до заболяването. Вторият подход е чисто физически. Тренирани сънни войници влизат и физически “чистят” проблемите, които от реалността са рефлектирани в сънищата ни. Този подход е моят любим. Аз бях първият от наследниците, който се включваше в тази дейност на компанията. Братята и братовчедите ми предпочитаха да правят проучвания, изследвания, изчисления, да подобряват машините, да развиват теории. А аз, обичах да изучавам дебрите на нашите клиенти. Всеки сън - всяка реалност беше уникална. Сякаш откриваш нов континент или нова планета. Също обичах и да се бия, но само в сънищата. И само срещу нереални същества. Имам и подарък, самурайски меч наречен Юичи. Името му значи Храбрият първороден син. Често го ползвам, дори и да не съм първороден. Припомням си и господин Ясухиру, от който ми беше подарък. Искаше и зет да му ставам, но уви - друго ме влече мен.

- И баща ти иска да си щастлив… Хайде тръгвай сега, че утре идва Мария Вековная, трябва да я впечатлим - усмихна ми се дядо за последно и тръгна. Мария Вековная е президента на Руско-Азиатската федерация. Тя бе един от нашите най-върли врагове. При всяко споменаване на България и компанията, тя не пропускаше да спомене, че сме шарлатани и варвари. В едно от изказванията си, дори споменала, че българското правителство, заедно със Сънища ООД, са хипнотизирали Македония и Сърбия за да се присъединят към страната ни. Което всъщност се случи след 10-годишни преговори на 3-ти март 2091. Никой не знаеше защо Мария искаше среща с всички наследници на компанията, защо не прие поканата за грандиозното парти. Аз, както винаги бях готов за най-лошото, но очаквах най-доброто. Отпих последната глътка, когато лампите угаснаха.

Събудих се, както винаги една минута преди алармата да звънне.Това, наричах своята открадната минута. Станах бързо и се подготвих за тренировка. Както винаги тичах по Цариградско шосе - дърветата около него, и пешеходната луминесцентна настилка правеха този невероятен булевард изключително място за сутрешно тичане. Трябваше да се тича рано, преди всички магазини и кафета да са отворили и всичките 21 милиона жители да направят опашки пред тях, забравили, че закъсняват за работа. А тренировката започваше от единия край на булеварда - вкъщи, и свършваше на другия край - офиса.

- Добро утро г-н Калоян - посрещна ме асистентката ми разклащайки бутилки вода с усмивка. - Днес сте цели 2 минути по-бърз…

- Добро утро Ана, благодаря за водата. И колко пъти да казвам, че за теб съм само Кало. - Ана беше една от най-красивите жени, които някога съм виждал. Висока, с нежно лице. Права черна коса, невероятни пъстри очи и червени устни, като кръв. С тялото на трениран боец. Тя е моя асистентка, но аз знаех, че тайно иска да бъде Сънен Войник. Искаше името ѝ да се споменава, като първата жена войник.

- Разбира се господин Калой… Кало. Днес каца г-жа Мария Вековная. Отменила съм всичките ви срещи, тренировки и скокове - Скокове наричахме преминаването в нечий сън. Защото на практика ние наистина скачахме вътре.

- В колко часа и къде ще кацне?

- Точно на обяд на нашият терминал на Второ Международно Летище София. Дядо ви е организирал обяд на върха на кула Блян, приех от ваше име.

- Ана - спряхме пред асансьора и я погледнах сериозно - А колко пъти да казвам да ми говориш на ти? Все пак когато скачаме заедно ще е неуместно да ми говориш на Вие. - Грабнах втората бутилка от ръцете ѝ, а тя ме погледна смаяна и засрамена. - Защо дядо е избрал кула Блян?

- Според Гугъл Мария Вековная никога не се е качвала на върха. А само дядо ви - дядо ти, може да уреди това в рамките на минути. Според мен тя не е искала да чака и идва само за това - да се качи на върха - кула Блян е най-високата сграда в Европа. Построена по идея на дядо, с лични средства и дарена на държавата. Когато се качиш на върха и погледнеш надолу Витоша има вид на малка пионка за игра. Наистина красива гледка. В далечината се виждат светлините на много градове. Беше едно от любимите ми места, преди да я превърнат в туристическа атракция.

Беше малко преди един следобед. Всички се бяхме наредили и чакахме брат ми и гостенката. Изобщо не обичах такъв тип събирания, но нямах избор - за пореден път. Трябваше да бъда “лицето на компанията”. Чакането ме изнервяше, но за сметка на това невероятната гледка от кулата успокояваше всичко в мен. Точно гледах към Витоша и си спомнях всичките пъти, когато се качвах тук съвсем сам, когато вратата на асансьора се отвори. Зад огромните огледални врати имаше само четирима души, нещо което ме изненада. Брат ми, бодигардът му, Мария и вероятно нейният бодигард. Май се бях загледал повече от колкото трябва, защото дядо ме бутна. Погледнах го смутен, а той се усмихна. Кимна към гостите:

- Мария, Добро пожаловать в Болгарию! - каза дядо, а аз се изненадах, че говори руски. Но по-голямата изненада дойде от Мария.

- Добре заварили. Удоволствието е изцяло мое! - каза тя на чист български за изненада на всички ни.

- Нима говорите български?

- Кой в Русия не говори български? И кой в България не говори руски, Иване? - се обърна тя към дядо със широка усмивка и разгърнати ръце. Мария Вековная бе жена, която всяваше респект. Жена с външен вид на лидер, но и на типична рускиня. Къса чуплива червеникаво-кестенява коса. Висока стройна за своите години. Бих казал, че е около 55-60 годишна. Точно когато се опитвах да ѝ дам точна цифра Гугъл часовникът ми светна с информационна карта - Мария Вековная е на 57 години. Усмихнах се на себе си и като вдигнах поглед тя бе пред мен:

- А вие трябва да сте Калоян - най-малкият внук и наследник на Сънищата? А според световните медии изкусен боец и очевидно - завидно красив млад мъж - нейното описание за мен ме накара да се изчервя. Стиснах ръката ѝ:

- За мен е чест госпожо Вековная!

- Нека да оставим куртоазията на страна. Аз ще бъда Мария и ще си говорим на ти. Забравяме за славата и за престижа, тук сме приятели - погледнах към дядо, а той кимна в знак на съгласие. Не свалих очи от него докато новата ми почитателка се здрависваше с цялото семейство. А дядо изглеждаше спокоен. Нещо което ме притесни много. Той винаги имаше замислен вид, но не и днес. Бях готов за изненади, които не почакаха. Мария застана в средата на залата:

- Ще помоля за нещо много неучтиво. Нещо, от което може би утре ще ме е срам, но моля да ме разберете сега преди да съм обяснила. Бих искала всички да напуснат залата освен Иван и прелестният Калоян. Имам да обсъдя нещо важно с тях и не мисля, че така голяма аудиенция е нужна. Надявам се да уважите молбата ми, и да почакате обяснението по-късно - молбата на Мария наистина внесе смут. Бодигардът на брат ми избута него и снаха ми към асансьора. Беше готов за най-лошото. Чуваше се шушукане, докато Мария гледаше право в очите на дядо. А той погледна за миг-два в нейните след това погледна в моите. Оставяше решението на мен. Реших да рискувам и му се усмихнах. Дядо знаеше, че каквото и да стане аз ще се измъкна невредим. А аз знаех, че каквото и да стане ще го защитя. След като усмивката се задържа за момент на лицето ми, дядо погледна към всички останали и кимна, погледна пак гостенката ни и се обърна към братята и братовчедите ми:

- Къде са ни маниерите? Да не караме гостенката ни да чака… Изглежда аз и Кало сме най-представителни - каза той с малък присмех за да успокои всички наоколо - Ще се срещнем в главния офис след 2 часа. Мария?

- Да, 2 часа са предостатъчни… - Мария се обърна и се здрависа с всички и им благодари за разбирането.

В огромната зала-ресторант останахме само аз, дядо, Мария и бодигардът ѝ. Изглежда бодигардът на Мария бе от руснаците, които не говореха български. През цялото време погледът му бе втренчен в гледката през прозореца. Дядо и Мария говореха за история, за комунизма и империализма, за видни личности и събития. Аз се извиних и отидох до тоалетната. На излизане видях сервитьора да излиза с помощната количка. Спрях го на изхода и го помолих да се върне в кухнята и да намери най-големия и остър нож, който имат. И да го закрепи отдолу на количката. А количката да бъде от мое ляво и да не напуска масата ни докато си тръгнем. Момчето се разтрепери, не каза нищо и влезна в кухнята. През прозореца го видях как размахва 40-сантиметров нож. Бързо дойде при мен, извади от джоба си залепваща лента и прикрепи ножа към количката. Потупах го по рамото и пъхнах банкнота в джоба му в знак на благодарност. Направих го да изглежда сякаш излизам от тоалетната след него, така че никой дане заподозре нищо. Седнах на масата, когато Мария започна да говори по същество:

- Аз съм една от най-големите ви почитателки. Начина, по който поемате славата, успеха на компанията, всичките постижения и целия възход - дядо ме погледна изненадан, а аз му отвърнах с една учудена усмивка. - Но като президент на Руско-азиатската федерация аз имам своите спонсори. Хората, които издигнаха кандидатурата ми се чувстват застрашени от вас. И тъй като набрах слава се опитват, чрез мен да съберат съмишленици. Но страха в мен расте, заедно с гнева и нестабилността… От няколко месеца насам имам един и същ сън. Мисля, че ключа за моята и стабилността на народа ми се крие в него… За това помолих всички да напуснат залата. Посещението ми в България, що се касае до политика и медии е еднодневно. За света аз утре ще бъда в Санкт Петърбург на лечение. Никой не трябва да знае, че аз ще премина сънотерапия. Не зная защо, но реших, че може да ви се доверя. Може да откажете, разбира се и да съобщите на медиите за нашата среща. Но аз ще искам вашето решение и обещание тук и сега, на момента. Нямам време за губене!

- Ще помогнем! - каза дядо със радостен тон и вдигна чаша за наздравица.

- Дядо може ли да поговорим?

- Кало, баба ти винаги казваше едно приживе “Човек, който цял живот те е лъгал и има доблестта да дойде, да те погледне в очите и да каже истината, е човек който се е разкаял и иска прошка”. Тези думи никога не са ме подвели, и не мисля, че Мария ще е тази, която ще ме подведе. - каза дядо на висок тон и намигна. Дядо обичаше да намига, а когато го правеше знаех, че има нещо повече зад думите му. Сякаш това беше знак да му се доверя. Обяда приключи бързо. Върнахме се в офиса, а там стоеше още една Мария Вековная, която говореше с братята ми. Всички бяха изненадани. Мария разказа за нашия обяд, за това как трябва да пазим тайна и че жената, която стои пред роднините ми е неин двойник - протеже. Двойникът й ще се завърне в Русия с бодигарда, докато истинската Мария ще остане за сънотерапията. Сега усетих сериозността и тежестта на случващото се.

На другият ден всичко беше готово. Влязох в офиса и всички мълчаха. Всички гледаха в мен и сякаш ме избягваха. Сякаш правех престъпление. Все пак дядо ме накара да го направя.

- Кало! Добро утро - пресрещна ме дядо - Готов си нали? Мария чака в 3-та зала, сигурно си толкова развълнуван колкото и аз?

- Да, реших да скачам сам…

- Ти преценяваш, но аз ще бъда готов…

- Дядо, та ти не си скачал от години. Още помня последния ни скок.

- А кой е казал, че е последен?

Мария ни чакаше в залата, в която стояха две от снахите ми. Поздравихме се и набързо обсъдихме какво ще правим. Тъй като беше сутрин трябваше да предизвикаме съня на Мария, но не да я приспим с упойка, а наистина. Дядо беше експерт в това. Приближи се до Мария, обмениха две думи, той протегна ръка да я потупа по рамото. Редовният му трик. За момент Мария се свлече в ръцете му, а той я сграбчи и я сложи на леглото. Снахите ми веднага прикачиха всички машини, инжектираха я със достатъчно сънен стабилизатор, така че тя да не се събуди докато аз съм в сънят й. Когато всичко беше готово дядо ме прегърна и се усмихна. Лилавата мъгла от енергийното поле се разнасяше из залата и търсеше най-стабилното място. За моя радост се спря точно зад леглото на Мария. За секунди мъглата сформира кръг, и след малко започна да пращи. Образува се малък обръч от енергия и електричество. Гледах го как се разраства. Когато беше достатъчно голям скочих без да се замислям. Имах само себе си и Юичи.

Скока не отне много време, след секунди паднах върху нещо меко и мокро. Станах отърсих се и се огледах. Бях се приземил върху купчина окапали листа. Всичко наоколо изглеждаше съвсем нормално. Нямаше необичайни растения нито следи от странни същества. Бях в доста гъста гора и влажна планина. Всичко наоколо наподобяваше ранна пролет. Странно, но всички дървета наоколо бяха страшно големи, сякаш бяха тук от векове. Покрити със зелени и кафяви листа. Все едно тук след есента следва пролет. Проправях си път из гората и се оглеждах. Плазменият таблет все още зареждаше картата от мозъчните вълни на Мария. Единственото, което можех да видя е, че трябва да вървя на север. Наистина нямах представа на къде е север, гората бе толкова гъста и красива, че едва виждах небето, ако изобщо имаше такова. Докато чаках картата да зареди седнах под една скала, от която извираше ручей. Водата беше кристално чиста и може би студена. Но едно от основните правила ме спря да отпия - Никога не приемай храни и течности в паралелни реалности. Всичко тук може да е пагубно там. Седейки чух как някой шуми из падналите листа, които покриваха цялата гора. Извадих меча си тихо и го сложих в листата до себе си. Стоях безмълвен и не помръдвах, но бях нащрек. Шумът от копита се приближаваше зад мен. Имах предимство, че съм под скалата и можех да реагирам. След минута две тишина видях копито, от дясната ми страна. Хванах меча със замах и бързо движение се изправих в защитна позиция. Съществото пред мен се уплаши не по-малко от мен. Изправи се на задните си копита и изкрещя. Пред мен стоеше кентавър. Не вярвах на очите си. Тялото беше на кон с лъскав кестеняв косъм. С дълга още по-блестяща опашка. Тялото му… Тялото му бе на мъж. Изключително красиво тяло. Всеки мускул от кръста на горе беше подчертан по един магически начин. Имаше дълга кестенява коса. Леко чуплива се спускаше върху силните му рамене. Лицето му строго и изразително с набола брада, а очите му по-черни от абанос и толкова дълбоки. Тялото голо само със някакво пособие преметнато през рамо. Определено го бях уплашил доста. А погледът му не падна от острието на меча. В този момент плазменият таблет подаде сигнал за безопасност в очилата ми:

- Няма да те нараня - казах аз прибирайки меча, но не свалях очи от кентавъра.

- Принце, изплашихте ме… Хиса’ан, на вашите услуги.

- Принц? Калоян… Приятно ми е. Впечатляващ сте! Наистина не съм виждал… к...

- Кентавър? Или красавец, като мен? - засмя се иронично - Шегите на страна, какво ви отне толкова време? Да тръгваме!

- Чакайте, мисля, че ме бъркате с някой. Не съм принц, нито съм чакан.

- Недейте да говорите с мен така учтиво. Ето вижте сам - посегна към преметнатата през рамо чанта, От нея извади свитък. А на него имаше нарисувано момче, което седи в падналите листа и държи прът или нещо наподобяващо дълга пръчка. Беше доста комична рисунка, но и доста стара. Засмях се…

- Виждате ли Калоян, това сте вие!

- Наричай ме само Кало, а аз теб как да те наричам?

- Хиса’ан, това е името ми…

- Добре. Това на рисунката не съм аз. Всеки може да седне в листата. Къде ме водиш?

- При кралицата… - следвах новия си събеседник. След минути картата на този свят се бе заредила. Докато си говорехме аз разглеждах картата, на къде ме води и на къде трябва да вървя. За моя радост вървяхме на север, на където трябваше да вървя аз. Въпреки, че мозъкът на Мария казваше, че Хиса’ан е безобиден, аз бях готов да развъртя меча си във всеки един момент. След около половин час вървене и разкази за кентаври научих, че тук няма женски кентаври. А всеки кентавър има избран любовник при раждането си. И като навършат 21 години се запознават и заживяват заедно. Хиса’ан каза, че е късметлия и неговият любовник - Хима’ар е не по-малко красив от него, което било чист късмет. Тъй като бащата на Хиса’ан бил сляп и избирал партньора му на сляпо, каза той с присмях. Тук разпитвах доста за отношенията им, как се възпроизвеждат, и научих и за Акушерите, които износвали бебетата на еднополовите същества. Които явно са единствените двуполови тук. Това беше един интересен свят. Толкова познат на пръв поглед и така различен. В разгара на разговора ни стигнахме края на гората. Бяхме на един хълм, а под нас долина. В средата на долината стоеше замък, като от стъкло. Отразяваше светлината, която не виждах от къде идва и озаряваше цялата долина. Във въздуха се носеше блясък сякаш магия,а не светлина се разпръскваше из долината.

- Красиво е нали? - Попита Хиса’ан - Тук се запознах, и тук се влюбих в Хима’ар. Това място е специално за мен. А сега скочи на гърба ми. Сам няма да оцелееш…

- Не ще ти тежа… Не съм се уморил…

- Няма значение скачай! - махна той с ръка и ме погледна настоятелно. След секунди скочих на гърба му. Тялото му бе доста топло…

- Дръж се здраво за мен и не мърдай.

- Много си топъл… Уморен си.

- Кентаврите имат 2 сърца едно мъжко и едно конско. Температурата ни е по-висока и не се уморяваме почти никога. Дръж се! - притиснах се към мускулестото му топло тяло и за момент забравих къде съм. Гърбът му имаше ухание на горски билки, а меката топлина на тялото му ме накара да се отпусна. Стисках силно и след миг той полетя надолу по хълма. Всичко около нас беше бяло. Не можех да мръдна дори и да искам. Сърцето ми се разтуптя, а копитата под мен препускаха със невероятна скорост. След още един миг вече бяхме пред двореца. Слязох от гърба му внимателно и погледнах назад. Хълмът, от който дойдохме, почти се губеше в далечината.

- Добре дошъл в Кристалния дворец - извор на светлина и живот.

- Красиво е… - беше всичко, което можех да кажа. Всичко наоколо изглеждаше нормално за моите очи. Е, с изключение на кентавъра и всички останали същества, които щях да видя. Мисълта за тази нормалност ме натъжи. Знаех, че всяка мисия приключваше със битка. Аз и Юичи винаги си тръгвахме мразени от паралелните светове. А, ако се налагаше да се върнем винаги ни чакаха подготвени. Всяко завръщане след битка беше по-трудно от предното.

- Следвай ме Кало - влязохме в двореца И докато навън изглеждаше, че дневната светлина излиза от двореца, то вътре изглеждаше, че светлината влиза отвън. Което беше невъзможно! Залите бяха красиви, с невероятни мозайки и картини. Стените бяха от солиден камък, което отвън не личеше. Имаше нещо вълшебно в този замък. Вървейки в големите красиво изрисувани коридори стигнахме до една огромна врата. Цялата беше в дърворезба. Сякаш разказваше случки или историята на тази реалност. Хиса’ан почука на нея и се дръпна назад. След минута посочи вратата, а погледа ми се спря върху дърворезбата. Фигурите върху нея за раздвижиха. Сякаш бяха живи, но по-интересното беше, че фигурите, които се движеха бяха кентавър и мъж в гора. Мъжа носеше голяма сопа със себе си и си помагаше през ниските клони. Погледнах другаря си, а той се усмихна. След малко погледна към вратата. Дърворезбата беше спряла да се движи и дясното крило на вратата се отвори. Хиса’ан грабна ръката ми и влязохме. Залата беше без прозорци. Бели мраморни стени от горе до долу и милиони свещи горяха и осветяваха мрамора. Беше празна и тъмна в дъното, където нямаше свещи - нямаше и светлина. Не виждах къде свършва. Вратата зад нас се затвори плавно. Двамата спряхме пред вратата, явно чакахме някой или нещо. След секунда от тъмнината дойде звука на 2 чифта копита. Препускаха сякаш идваха доста от далеч. Малко по-късно светлината на свещите озари още един кентавър. Колкото по-близо идваше толкова повече намаляваше скоростта си. Беше с черно конско тяло. Къса лъскава козина и опашка малко по-къса от тази на Хиса’ан. Тялото му беше доста по-мускулесто и доста яко. Бицепсите му бяха огромни. Кожата му имаше кадифен вид под светлината на свещите. А очите му бадемови отразяваха пламъка на свещите и изразяваха неговия пламък в очите. Тялото му беше напълно гладко, лицето му беше обло. Плешив или с обръсната глава не можах да преценя под оскъдната светлина. Имаше плътни тъмни вежди, които подчертаваха зеленикавите бадемови очи. При вида на мен и Хиса’ан се усмихна, протегна ръка и го прегърна.

- Забави се… - погледите им се срещнаха и се целунаха. Страстта в целувката им определено изразяваше любовта им.

- Знаеш, че винаги се връщам при теб. Това е Кало, принцът.

- Не съм никакъв принц, приятно ми е - протегнах ръка към снажния кентавър насреща. - Ти предполагам си Хима’ар.

- Хима’ар, да… - стисна той ръката ми плътно и погледна към половинката си - Нима вече съм бил тема на разговор?

- Може ли такъв снажен….. красавец да не стане тема на разговор? - измъкнах се аз от ситуацията

- Харесвам принца - усмихна се Хима’ар. Изглежда кентаврите бяха суетни същества и обичаха комплиментите. Двамата се прегърнаха и започнах да говорят за хора (същества), които не познавам. Сякаш Хиса’ан го е нямало цяла вечност, а Хима’ар му разказваше какво се е случило. Изминаха може би два часа. Аз се бях вглъбил в информацията от таблета. Вървейки из тази реалност той не спираше да сканира, но чак сега имах възможност да прегледам информацията. Двете гълъбчета си говореха в единия край, докато аз разглеждах профилите им и пишех на дядо. Казах му колко е приказно тук, а той както винаги отвърна само “Внимавай”. Всичко според мен, а и според данните от таблета беше спокойно. Нямаше да се бия с минотавър, дракон или каквото и да е, поне не за сега. Това ме успокои. От карта на карта, от профил на профил почти бях забравил защо съм тук. Не знаех защо съм доведен в двореца и какво ли чакаме.

- Какво чакаме? - попитах аз с престорен интерес

- Не какво, а кой…

- Ето я! Идва! - възкликна Хима’ар. Погледът ми беше привлечен от ярка светлина идваща от тъмната част на залата. Преди тази част беше толкова тъмна, че не можех да видя къде свършва, а сега от светлината беше същото. Беше силна бяла светлина. Двамата влюбени гледаха право в нея без проблем, докато аз трябваше да покрия очите си за да не ослепея. Заедно със светлината дойде и хладен полъх. Напомни ми на пролетните разходки във Витоша и свежият планински въздух. Усещах как полъхът идва все по-близо и по-близо. Погледнах към светлината, която не беше така ярка, а в центъра се очертаваше силует. Женски силует. Приближаваше се право към нас. Но сякаш не ходеше, а се носеше плавно из въздуха. Колкото по-близо идваше силуета толкова по-добре виждах. Приближаваше се и спря пред нас, а моментът, в който спря светлината и полъха изчезнаха. Отне ми малко време да успея да фокусирам жената пред мен. Превключването от бяла ярка светлина към меката светлина на свещите беше бавно. Премигнах няколко пъти и лицето пред мен се изясни:

- Мария...? - попитах аз в изненада

- Мария?! - възкликна в недоволство и се учуди Хима’ар.

- Кралице, това е принцът. - посочи ме Хиса’ан. Нямах идея каква кралица е, но това беше Мария Вековная. Не предполагах, че тя ще има също така голяма власт в съня си, както и в реалността. Погледнах я в очите и протегнах ръка да се здрависаме. Ръката ми висеше във въздуха докато тя ме гледаше с леденото си изражение. Махна с ръка и се обърна.

- Хиса’ан, придружи ме моля! - Хиса’ан се обърна и я последва. Вратата се отвори за момент сама, те излязоха и вратата се затвори пак сама.

- Кралицата не е такава. Тя просто е изненадана, че си тук, Принце! Тя е жизнерадостна, мила, добра и грижовна… - обясняваше Хима‘ар.

- Добре… Аз не разбирам, защо съм чакан и защо всички ме наричате принц?

- Нима не знаеш? – възкликна Хима‘ар сякаш това беше „А бе ве“, което всяко дете знае. Излязохме от залата и тръгнахме някъде. Вървяхме бавно из коридорите, а Хима‘ар разказваше – В нашият свят има от всичко по един пол. Както видя кентаврите сме мъжки, а хората са женски. Всеки един вид има различни начини и ритуали за намиране на партньор. При кентаврите, това е по-възрастният баща, елфите следват пламък, нимфите танцуват, а джуджетата се бият. Всичко е странно и различно. Но всичко става еднакво, когато трябва да създадем поколение. Тук идват Акушерките. Те са единствените двуполови същества. Те са тези, които ни помагат да оцелеем, тъй като те са двуполови те създават нов живот, който е празен. Тогава двойката, която е решила да създава деца, дава нещо от себе си, за да се запълни този живот. Аз и Хиса‘ан все още не искаме деца, но искаме да имаме две…

- Това е прекрасно, но какво общо има това с мен? – прекъснах го аз, точно когато влизахме в голяма зала приличаща на трапезария. Залата имаше прозорци и от двете страни. Прозорците бяха от тавана до пода. От ляво се виждаше планината, а от дясно се виждаше невероятна градина с езеро в средата. От тук се виждаха големите златни рибки, които плуваха из водите му. Бих казал, че се забелязват, защото отразяват слънчевата светлина, но тук нямаше слънце, а само светлина. А в средата на залата имаше тясна и дълга маса, с безброй столове от двете страни.

- Ще стигнем и до там… - добави той спокоен, обикаляйки залата и палейки свещи, които не бях забелязал – Виждаш ли принце, когато два кентавъра създават живот, то се знае, че ще се роди бебе кентавър. И защото всички сме еднополови, то бебето ще бъде като бащите си. Но Кралицата и нейната прекрасна Елса… Ах Елса, тя се погуби… От както това се случи… - тонът му се промени и гласът му стана по-дълбок и тъжен.

- Коя е Елса и какво се е случило? – попитах аз вече нетърпелив да узная какво знаят те за мен.

- Елса е избраницата на Кралицата, тя е нейният партньор. Преди много години те решиха да създадат поколение. Уви - новороденото не бе… Не бе жена! То прилича на Вас, Принце! Човек е, но не е жена, а прилича на Елса толкова много…

- Но как е възможно, нали всичко тук има един пол? Как те ще имат момче?

- Това се е случвало само веднъж преди. Двойка жени, от покрайнините имали три красиви момичета, решили да имат и четвърто. Но, когато отишли за раждането, бебето било различно, не било като тях. Жените обвинили Акушерките и го изоставили там. Така бебето било отгледано от тях. Той бил сляп, не виждал това, което виждаме ние, но пък виждал много повече. Можел да надникне в миналото, да разбърка бъдещето и да посочи настоящето. Когато неговата съдба се повтори с бебето на Кралицата, той предсказа, че ще дойде Принц на сънищата. Той Ви описа, красив – да Принце, каза че ще имате красиво лице и че ще сте висок. Каза, че ще имате и нещо на гърба си, прът някакъв важен. Той, Принце, каза че Вие, да Вие ще оправите всичко с бебето на Кралицата и баланса на нашата земя ще бъде възстановен. Това предсказа Слепеца! – изведнъж Хима‘ар се развълнува. – А какво значи да бъдеш Принц на сънищата? Какво е сънищата?

- Както казах не съм принц, а сънищата…

- Да какво е сънищата? – прекъсна ме той, като малко дете.

- Не знаеш какво е сънища?

- Сънища?! – повтори той не разбирайки .

- Не знаеш какво е сънища?! – по погледа му разбрах, че не знае и чува две различни думи – Сън, сънища, сънищата… – казах аз бавно жестикулирайки, да покажа, че е една дума.

- Какво е това?

- Когато спиш и всякакви преживявания и приключения се случват в главата ти, сякаш си ги преживял…

- Какво значи да спиш? Какво е усещането?

- Нима кентаврите не спят? Какво правите през нощта?

- Спят само Акушерките! А тук няма нощ, няма тъмнина… Има я само в гората, от където дойде ти. Но там, Принце, има лоши същества. Дебне мрак и злоба там. Хиса‘ан е единственият, който е виждал тъмнина, но той не говори за това – сега до някъде си обясних защо тук няма слънце.

- Какво друго предсказа Слепецът за мен? Мога ли да поговоря с него?

- Той е казал, че Вие знаете какво да правите с бебето на Кралицата... Принце, слепецът вече го няма – изчезна в гората, тъмнината го отвела. – всичко бе доста объркано в главата ми. Точно в този момент той бе запалил всички свещи в залата. Покани ме да седна и той направи същото, на един доста странен стол, от другата страна на масата. За момент бях забравил къде съм. Нищо тук не можеше да се сравни с нещата, които съм преживял и изпитал преди. Спокойствието, красотата, гостоприемството, това че съм чакан… Всичко това ме объркваше още повече и ме караше да се чувствам странно. Да, странно, защото чувството беше ново за мен.

- Те ще дойдат всеки момент – Хиса‘ан и Кралицата – добави събеседникът ми.

След кратко чакане Хиса‘ан и Кралицата влязоха. Настаниха се до нас на голямата маса. Говорихме много. Кралицата ми преразказа всичко това, което Хима‘ар вече ми бе разказал. Бяха устроили голям пир, но по правило аз не хапнах и хапка, нито отпих и глътка от предложеното ми. Кралицата разпита за моят свят и как съм се озовал тук. Разбира се разказах всичко без лъжа, но те не разбраха и половината. Не познаваха технологии, не познаваха сън не знаеха дори какво е бременност. Разказах им и за различните сънища, които съм прекосил и многото проблеми, които съм решил, но не им казах как съм разрешавал проблемите си. Разказах за моя верен приятел Юичи и как винаги пътувам с него.

- Всичко това е много вълнуващо - каза Мария, Кралицата.

- Да, предполагам за вас е, но за мен е ежедневие. - отвърнах аз.

- Какво трябва да правим с бебето - попита Хима’ар настоятелно.

- Хима’ар! - тросна се Кралицата - Всичко по реда си!

- Да… Искам да се срещна с… - тук направих кратка пауза, те го наричаха бебето, а аз нямах идея как се казва - бебето?

- Когато пожелаете Принце - отвърна Кралицата.

- За днес времето напредна. Ще трябва да се върна - наистина, времето бе напреднало и Мария можеше да се събуди по всяко време.

- Какво означава това? - попита Хиса’ан

- Ще се върна утре.

- Утре? - попита пак той озадачен. Сетих се, че тук няма ден и нощ и може би нямаше днес утре и вчера.

- След няколко часа.

- Чудесно! - отвърна Хима’ар с ироничен тон и гримаса на лицето си - Хиса’ан пак ще трябва да Ви чака в гората и тъмнината. Ами ако го отведе?

- Хима’ар! - извика любовникът му - Знаеш, че ще се върна, никой и нищо не може да ме отведе с Бялата скорост! Ще се върна пак при теб - тук ме бяха загубили. Чувах ги, но не знаех за какво говорят - Бялата скорост, Принце, е това, което изпитахте когато слизахме от хълма. Мога да се пренеса от едно място на друго за секунди. Ще ви придружа пак ако ще дойдете от там.

- Не е нужно, знам пътя вече.

- Не бъдете глупав - намеси се Кралицата - Идването от гората, слизането по хълма ще ви отнеме часове, докато дойдете пак ще трябва да си ходите. А къде отивате всъщност?

- Паралелна реалност, благодарение на моята реалност съществува вашата.

- Значи ако Вас ви няма Принце, ние сме обречени? - попита Хима’ар.

- Ще ви има, но няма да може да се минава от едната в другата.

- Да се радваме, че Ви има - вдигна чашата Кралицата. - Къде трябва да Ви отведем?

- Мястото където Хиса’ан ме намери.

След кратки думи и сбогувания и уговорки за утрешният ден бяхме пред двореца. Качих се на гърба на Хиса’ан, улавяйки ревнивият поглед на половинката му. За секунди всичко беше бяло и бяхме пак горе на хълма. От където всичко изглеждаше така малко. Влязохме в гората и след няколко бели секунди бяхме под дървото, където първо видях Хиса’ан. Лилавият енергиен кръг се беше отворил. Знаех, че трябваше да се върна бързо.

- Когато се върнете Принце - каза той подавайки ръка. – Изречете името ми и надуйте свирката. Аз ще Ви чуя и ще съм тук за секунди.

- Как ще ме чуеш?

- Няма, но Бялата скорост ще ме доведе тук. Никой не знае, как работи тя. - усмихна се той, а аз в този момент скочих в кръга.

*** Следва продължение ***