Ч като червено

Есента беше любимият ми сезон. За мен това бе сезонът на всички емоции и чувства. Сезонът, когато всички те се обединяват. Сезон, в който се наслаждаваш на плодовете от положения труд лятото и пролетта. Сезон на цветове и преживявания, сезон когато всичко се смиряваше и отиваше обратно там, от където е започнало. Харесвах есента не само заради това, но и защото не харесвах жегите. Обичам умерени температури - не много силното слънце и цветовете на есенните растения. Също така обичах да се разхождам в парка. Днес не беше изключение. Бях грабнал новата книга и си търсех местенце из есенната алея. Тъй като беше делничен ден нямаше много хора – това също ми харесваше. По принцип парковете са препълнени през почивните дни и това не ми допадаше. Аз просто исках да седна спокоен на една пейка и да чета. Да чета, докато не стане късно и студено. Ето за това си търсех и пейка под някоя лампа, така че, като се скрие слънцето да ми свети. И това, като цяло беше доста трудна задача. Обикалях парка, като луд, тъй като нямах търпение да седна и да се впусна в приключението на книгата.

Обиколих всички алеи, но не намирах такава, която да ме грабне. Стигнах до края на парка и видях една непочистена алея. Беше непозната за мен, а пък и не беше почистена от есенните листа. Нямаше почти никой по нея. Реших, че това не е алеята за мен и се завъртях да реша на къде да тръгна. Въртейки се стигнах пак до тази алея. Но сега я погледнах с различни очи. Сякаш беше омагьосана и беше по-различна от преди пет минути. Есенното слънце осветяваше кафеникаво-червените листа по един странен начин. Алеята бе не много дълга, но тясна. Пейките подредени на зигзаг от двете ѝ страни, а до всяка пейка имаше лампа. А зад тях имаше гъсти дървета, които надвисваха над алеята и образуваха турнел. Беше наистина красиво. Сега си обясних защо не е почистена – може би защото не могат да смогнат на падащите листа. Усмихнах се и без да се замисля втори път се втурнах през килима от паднали листа. Точно в средата чакаше и моята пейка. Вместо лампа от едната страна, имаше лампи и от двете си страни. „Перфектно“ – казах си. Без да се бавя почистих малкото листа от пейката и седнах. За броени минути бях грабнат от приключението на книгата.

Беше минало доста време и бях изненадан от това, че никой не е минал покрай мен. Спокойствието на тази алея беше точно това, от което имах нужда. Спрях да чета за малко и се огледах наоколо - пълно спокойствие. Беше около единадесет сутринта. Слънцето игриво закачаше страниците на книгата, измежду преплетените клони над мен. Птиците пееха, а аз бях забравил, че се намирам в средата на голям град. Вдигнах глава и погледах през полуголите клони. Слънцето ми се усмихваше. Огледах се, от единият край на алеята се приближаваше мъж от поддръжката – чистеше листата по пейките, но не и тези по алеята. Минаваше от пейка на пейка с огромна метла и си мъмреше нещо. Или пък може би пееше странна песен? От другия край на алеята идваше друг мъж. Не много висок на моя възраст. Вървеше по средата на алеята и риташе натрупалите се листа енергично, проправяйки си път и оставяйки видна следа след себе си. Гледайки го се усмихнах и се зарадвах, че има хора, които пазят детето в себе си. След малко ми отклонение пак се върнах в приключението от книгата ми. Дори и да бях в самото начало ми беше страшно интересно. Бях ѝ хвърлил око доста отдавна и чаках да я пуснат в книжарниците. Не обичам да свалям книги безплатно или да ги чета на друг език. Имаме си собствен език и аз го уважавах, въпреки всичко и въпреки всичките чуждици, които аз самият използвах.

Страниците летяха една след друга, а с тях и времето. Сякаш преди 5 минути бях вдигнал глава да видя, че е единадесет часа. А сега беше 3 следобед. Огледах се пак и видях, че на пейката срещу мен седи мъж. Както повечето хора в парка се беше вглъбил в телефона си. Загледах го за минута-две. Може би набор, седеше в средата на пейката кръстосал крака. Тъмно син панталон, черно яке и огромна усмивка на лицето му. Тази негова усмивка ме накара да се усмихна и аз. И така със усмивка се върнах в страниците на моето приключение. След още може би 5 минути бях стигнал до кулминацията на главата, която четях.

- Той умира накрая – каза някой. Беше ми много интересно и не вдигнах глава да видя кой говори и на кого. Предположих, че има още хора около мен и си говорят. Но нямах ни най-малко намерение да спра да чета и да се оглеждам. Много мразя, когато някой някъде седи и оглежда хората, или по-скоро, когато се вглежда в тях и зяпа ли, зяпа . Това беше нещо, което никога не правех и мразех, когато някой ме заглежда така нахално. Обръщайки страницата едно листо падна върху книгата и се плъзна в скута ми. Спрях четенето за секунда. Грабнах листото и вдигнах глава от книгата, хвърляйки го настрани при другарчетата му по алеята.

- Недей да четеш книгата, той умира накрая и ще се разочароваш! – каза пак същият глас. Вече знаех, че някой говори на мен. Беше мъжът от пейката срещу мен. Погледнах го с недоумение. Беше същият, който бях забелязал по-рано да гледа телефона си усмихнат.

- Той, кой? – попитах аз, непроумявайки защо ми казва това.

- Главният герой! Как кой?!

- Ха-ха – засмях се аз – Няма главен герой. За сега, има доста персонажи.

- Няма все още, но като гледам си не повече от трета глава.

- Да, почти я приключвам.

- Е вече си срещнал главният герой – адвокатът.

- Добре… - казах аз разколебан и раздразнен, затворих книгата – А ти от къде знаеш това? Пуснаха книгата в продажба вчера.

- Е, все пак някой трябва да я преведе, нали така?

- И сега разваляш удоволствието на хората да стигнат до края?

- По-скоро си намирам начин да те заговоря.

- И да ме ядосаш може би?

- Не, извини ме, не съм целял това. Просто превеждах тази книга точно тук, в този парк и те виждах всеки ден. А днес те виждам точно с книгата, над която съм се трудил най-много. Не е ли случайност?

- Предполагам, но е противен начин да заговориш някой!

- Ами с ритането на листата не стана, ти дори не ме отрази – в този момент образът на мъжа ритащ листата се върна в главата ми. И тъй като беше доста мил се усмихнах. Усмивката на лицето ми издаде факта, че съм го забелязал, но не за достатъчно дълго - Май си ме забелязал, но не си ми обърнал внимание. Минах няколко пъти, но беше погълнат от книгата. И реших да бъда по-смел…

- Е получи се! – казах аз троснато и отворих пак книгата. Реших, че ако го игнорирам ще спре да ми говори и денят ми ще мине, както беше заплануван. И така се и получи. Или поне за няколко минути. След които той стана и седна то мен. Все още го игнорирах и не ми направи впечатление. Седеше мирно до мен и сигурно се чудеше какво да направи или как да ме заговори. В тишината и спокойствието едно листо се приземи на книгата ми. Аз погледнах на горе и след това погледнах към него, а погледът му четеше „не гледай мен“. Очите му бяха кафяво-зелени. Или по скоро красиво зелени с малки примеси на кафяво. Аз се усмихнах, а той повдигна вежда. След секунди се върнах на книгата си и продължих да чета с огромен интерес. След няколко страници още едно листо се приземи на книгата ми. Без да се замислям или да отклонявам поглед го махнах. Четях усилено и не мислех за персонажа, който седеше до мен. Книгата беше къде къде по-интересна и оригинална. След секунди второ листо падна на книгата, махнах го с ръка. След секунда падна още едно. Минута по късно падна още едно. Вече знаех какво става. Вдигнах глава и с усмивка погледнах господин Досадник.

- Не ти ли харесва цветът им? Виж следващото щеше да е червено, а това след него жълто, като малко патенце.

- Аз съм тук за да чета, да си почина, а не да събирам паднали листа.

- Няма капка чувственост в теб! – каза господинът, стана и тръгна. С леко огорчение се върнах към страниците. Но уви - мисълта ми бягаше към него. И това как постъпих. Малко разговор с непознат нямаше да навреди нито на мен, нито на него. Огледах се, но го нямаше никъде. Казах си, че е отишъл да досажда на някой друг. Страниците и времето пак летяха. И едно листо пак се приземи на книгата ми. Беше червено. Хванах го, погледнах на ляво, на дясно… Нямаше никой около мен, погледнах и нагоре към дървото, което се заиграваше с мен. Продължих да чета държейки листото в ръка. Ту четях, ту се заигравах и заглеждах в листото. Усмихнах се. Беше ярко червено. Напомни ми на червеникавата коса на Досадника - имаше цвят на мед (метала). Естествено червено-рижа. Красив оттенък допълващ очите му. Усмихнах се и вече знаех, че книгата не ми е толкова интересна за момента. Гледах листото, въртях го между пръстите си държейки го за дръжката. Сложих го на страницата от която не четях. В този момент върху мен паднаха милион листа. Сякаш някой ги беше изсипал от чувал. Стреснат, много бързо и рязко затворих книгата и се изправих. А в момента в който бях на краката си върху мен се изсипаха още толкова листа. Обърнах се и видях господина да се усмихва чаровно.

- Защо? – попитах аз

- Книгата не ти беше интересна вече.

- Напротив!

- Искаш ли да вечеряме заедно?

- Моля?

- Мога да сготвя, но у нас не е много за първа среща, но знам едно много приятно местенце, което знам, че не си посещавал.

- Ти... следиш ли ме?

- Не, просто мястото е ново. Приемаш ли? – каза той и пак повдигна веждата си, придружена от наивна усмивка. Невинността в очите му и вече лукавата усмивка накараха нещо в мен да трепне…

На следващия ден дойдох в парка с бодра крачка и усмивка на лице. Денят беше не по-малко вълшебен, но за сметка на това беше по-студен. Бях се екипирал с шал. Не обичах аксесоарите, но в момента бяха наложими. Разкъсаната облачност и лекият полъх от идващата зима ме накараха да се замисля за времето, което бих прекарал на пейката. Силно се надявах следобед облаците да се разбягат уплашени от зимния ветрец. Така слънцето щеше нежно да ме гали, докато аз препусках из писаните приключения. Имах да наваксвам малко с четенето, поради простата причина, че вчера денят ми завърши, не както беше плануван. Замислих се за вечерята и приятния десерт с ягоди. Неосъзнато движение доближи края на устните ми до ушите. Усещах как вървя замислен, но ухилен до уши. Дори и да не бе по план, денят ми беше невероятен по свое му. Стигнах до алеята, която до вчера за мен бе непозната, а днес вече имаше история. Днес беше различна. Подредена и почистена. Различна, но пак така приказна. Малкото паднали листа се надбягваха из пустия паваж, гонени от зимния вятър. Беше празно и спокойно. Точно, както бе и вчера. Седнах на пейката, а тя сякаш ме чакаше, почистена. За миг просто седях и се оглеждах наоколо. Нещо в мен се надяваше пак да има кой да ми досади. Може би наистина книгата не беше от голям интерес. Замислих се и за това каква лудост беше вечерята снощи. Как приех покана от непознат, някого за чието име дори и не попитах. Въздъхнах дълбоко и си казах, че дни като този правят страниците на моя летопис интересни. След минутите на размисли и страсти грабнах книгата изпод мишницата си. Отворих я, а страницата, на която бях стигнал, беше отбелязана от яркото червено листо. Загледах го пак замислен и започнах да чета. Страниците, както и вчера ме грабнаха. Препусках из тях като жребец из прерията. Топлината от случващото се между редовете, топлеше душата ми. Но вятърът караше тялото ми да потръпва. Смених няколко пози за да се раздвижа, станах дори, четох и прав. Нямаше никой около мен и нямаше кой да ме зяпа или да ми се присмива. Доста хора ме намираха за смешен в другите паркове и често чувах кикотене, когато ставах да се раздвижа с книга в ръка.

Полъхът от идната зима спря в ранния следобед, но уви облаците се любуваха на слънцето толкова, колкото и аз. Викаха другарчетата си и скоро цялото небе бе покрито от тъмни сиви облаци. Слънчевите лъчи не достигаха до мен, но това не ме смущаваше. Реших, че ще почета още час два, потръпвайки от студ от време на време. И въпреки треперенето и студа, седях на пейката. Четях и прелиствах страниците, колкото можех по-бързо. С едната ръка държах книгата, а в другата държах листото, което намерих между страниците. Студът бавно се качваше от върха на пръстите ми, през дланта към китката. Усещах как се бори да превземе цялата ми ръка, а след това и тялото. Мислейки си за студа и четейки приключението, усетих как ръката ми се затопля. Или по-скоро бе затоплена от горещ допир. Погледнах в страни и видях как топла картонена чаша се допира до пръстите ми.

- Благодаря.

- Грог с черен чай, Капитан Морган и мед – каза той. Зелено-кафявите му очи гледаха право в моите. Медено червените му коси изглеждаха по-тъмни, без слънчеви лъчи преплитащи се в тях. А тъмно зеленото яке и жълтата качулка подчертаваха очите му и подсилваха чара му – Реших, че ще ти е студено… - допълни той задържайки ръка върху чашата, докато ми я подаваше и студените ми пръсти докосваха неговите. А те така меки и затоплени от чашата, бяха като огнище в зимна вечер. Топлината на пръстите му привлече моите, и за секунди ги погалих в знак на благодарност. Тези секунди се сториха цяла вечност. Говореше ми нещо, а аз виждах само как устните му се местят и усещах допира на пръстите му. Дори не го накарах да повтори.

- Благодаря ти, много мило! – казах аз отново и се усмихнах. А той не отговори, просто ми намигна и отпи от своята чаша – А аз дори не знам как се казваш, мислех си днес – допълних аз.

- Бил съм повод на размисъл? Адриан, приятно ми е – каза той точно, когато отпивах първата си глътка.

- Стамен, на мен също – протегнах аз ръка да се здрависаме.

- Мисля, че минахме етапа със здрависването…

- Пак ли ще ме обсипваш с есенни листа? – попитах аз и се усмихнах възможно най-широко. А усмивката ми, като да издаваше, че колкото и раздразнен да бях вчера ми е харесало. Той не каза нищо в отговор, а просто вдигна картонената си чаша за наздравица. И така глътка след глътка, дума след дума се озовахме прави. Разхождахме се из парка, показваше ми още непознати за мен алеи. Но всичките те бледнееха пред магията на алеята, в която бях седнал днес и вчера. Не можеха дори да ме грабнат така, както алеята ме грабна два пъти - различна. Помислих си, какво ли щях да изпусна, ако не бях дал втори шанс на тази алея. Замислих се и над втория шанс, и как той може да бъде Шансът. И така в размисли и страсти, в случки и разкази, в усмивки и намигвания денят отмина неусетно. Бяхме прекосили парка няколко пъти. Слънцето се беше скрило и ставаше студено. Тръгнахме към нас, а той каза, че съм му на път. Стигнахме входа, стояхме безмълвни за миг. Той се усмихна и подаде ръка. Стигнах я, но сякаш не исках да я пускам. Той стисна още по-силно моята и гарнира със широка усмивка на лицето си. Жълтеникавата светлина от уличното осветление даваше пламенен оттенък на вече огнените му коси. А аз стисках ръката му и не осъзнавах, че го зяпам глупаво. Той се засмя на глас, стисна ръката ми силно за последно, пусна я и с пожелания за лека нощ продължи надолу по улицата. А аз стоях безмълвен, облегнат на входната и го гледах как се отдалечава. Когато зави зад ъгъла до последната къща се обърнах да отключа. Отваряйки вратата на пода в коридора ме чакаше червено есенно листо. Взех книгата си, отворих я и видях, че листото от парка все още беше там. Може би това се бе мушнало под вратата, доведено от вятъра. Наведох се, грабнах листото и го сложих върху това в книгата. Бяха абсолютно еднакви. Усмихнах се и си казах – „Вторият шанс!“…

Четях главите на книгата си, коя по-бавно, коя по-бързо. Винаги завършвах денят си с господин Медни коси. Всеки ден се засичахме в парка без предварителна уговорка. Така всеки ден той ме изненадваше с нещо мило и с многото неща, по които си приличахме. Обичах времето прекарано заедно. Луди приказки, глупави въпроси, сериозни размисли, искрен смях и сълзи от стари рани… Бяхме минали през всичко, един ден дори играхме на „Истината или осмеляваш се“. Беше истински, беше спонтанен, първичен, беше себе си и не се срамуваше от това. Най-малката мисъл за него ме караше да се усмихвам от дъното на душата си. Той беше малкото добро останало в човечеството. Но уви - есента беше към своя край. Разходките ни ставаха все по-кратки и по-кратки, а никога не правехме уговорки за утре. Винаги знаех, че малко след като започна да чета той ще се появи с поредната щуротия или изненада. Исках приключението в книгата ми и в парка да не свършват никога. Той ми бе казал, че винаги, когато чета в парка, той ще е там, но за жалост вчера трябваше да съм в болницата. Поредните изследвания и профилактика. И вместо да чета на студена пейка в приказна алея, аз четях на неудобен стол в тъжна чакалня. Надявах се да чуя стъпките му от далеч… Бях го предупредил, че няма да мога да съм в парка и това беше първият ден, в който не сме се виждали за последния месец. Бяхме се уговорили днес да се чакаме пак там, на пейката с двете лампи.

Станах и както всяка сутрин прочитах по една-две страници за отскок. Забелязах, че вместо двете листа, страниците ми се отбелязват само от едно. Огледах се наоколо да не би да е паднало, но нямаше и следа от него. Минавах редовете с голяма мъка по загубеното листо. То беше символично за мен, знак от съдбата. Свих рамене в знак на разочарование и затворих книгата. Свалих чайника от котлона и погледнах часовника. Забелязах, че изобщо не е сутрин, а е един следобед. Изпих чая, хапнах в бързината и се оправих. Излизайки, видях, че е почти два и половина. Бързах да стигна парка и да бъда пак в онова мое странно приключение. Денят беше сив и мрачен. Явно на времето не му се нравеше, че съм закъснял. Стисках книгата под ръка и вървях колкото се може по-бързо. По средата на пътя задуха вятър. Вдигаше високо малкото останали листа от земята. Виждах как всички си тръгват от парка, а аз бях единственият смелчага, който влизаше все по-навътре. Стигнах до пейката, но нямаше и следа от него. Нямаше никого наоколо, сякаш бях на гробища, а не в парк. Седнах и въпреки силния вятър отворих книгата и зачетох. Стисках останалия червен лист в ръка, пазейки го от вятъра. Всичко в мен трепереше, не от студ, а от страх. Страх, че той е дошъл и ме е нямало, страх, че няма да го видя повече, страх, че пропилях шанса си. „Страхът, ни прави слаби!“ – спомних си думите му. Реших, че трябва да съм силен. Седях и четях, вече почти приключващата книга. За един миг сякаш бях забравил, че го чакам. Бях се унесъл между редовете на развръзката с адвоката. Точно в този момент ме стресна силен гръм. Сякаш небето се разцепи на две. Погледнах нагоре и последва втори още по-силен. Стреснах се пак, въпреки че видях светкавицата. Миг след това пръсна проливен дъжд и намокри страниците на книгата ми. Спокойно поставих листото между тях и я затворих. Времето допълваше душевното ми състояние. Не исках да се прибирам. Не исках да бъда сам. Исках своето приключение в парка. Седях на пейката и чаках. Чаках сякаш не валеше дъжд и сякаш чаках нещо, или някой идващо по график. Валежа се усилваше и бях прогизнал до кости. Седях гордо на пейката без чадър и без никаква защита, стиснал книга под ръка, чакайки своето приключение. Двете лампи над мен светнаха и осветиха реката, която минаваше през кратката ми, които от глезена надолу не се виждаха. Дори и не бях усетил, че се е стъмнило. Стоях горд и треперещ. Не исках да приемам факта, че моят влак е заминал. Гледах глупаво голите дървета срещу мен и се чувствах точно, като тях – гол и беззащитен. Гледайки ги, за секунди целия парк се освети, за да ми покаже, че аз съм единственият наоколо. Светкавицата бе последвана от силен гръм. Стресна всичко в мен, сърцето ми се сви и сълзи потекоха от очите ми. С неконтролируем рев и бавна крачка тръгнах обратно към нас. Стисках книгата, сякаш тя бе всичко, което имам в живота си. Вече не бях сигурен дали вали или това съм просто аз. Сълзите и дъждовните капки се надпреварваха, от кои повече ще капне по земята. Бавно, но славно стигнах края на парка. Едвам се държах на краката си. Точно зад ъгъла на моята улица се светна и гръмна още веднъж. След мигновеното осветяване на града, той потъна в мрак. Електричеството спря. Сега картинката отвън беше идентична с тази вътре в мен. Поех дълбоко дъх и поех към нас в тъмницата. Минах къщата на съседите, които не живееха там отдавна. На входа им пак имаше някой – поредният свил се бездомник, опакован в найлон. Подминах го бавно, в момента исках да съм на негово място. Качих трите стъпала пред входната врата и бръкнах в джоба си океан, за ключовете. От разтреперената ми ръка и мокрия метал ги изпуснах, веднага след като ги извадих от джоба. Те издрънчаха силно и паднаха в краката ми. Погледнах надолу и се загледах, от сълзите в очите не виждах нищо, а и тъмнината не помагаше. Гледах надолу доста дълго след, като ги видях. Просто не исках да се прибирам вкъщи, не така, не по този начин, не и сам. След минути само-съжаление се наведох и взех ключовете. Разглеждах ги един по един, сякаш имах цялото време на света, сякаш не валеше и не бях мокър. Намерих ключа, хванах го, но треперещата ми ръка едвам уцели ключалката. Завъртях и вратата се отключи, но не отворих. Опрях чело на нея и държах ръката си върху ключа в ключалката. А с другата ръка ударих силно по вратата, сякаш тя бе виновна за случващото се. Едновременно с удара ми по вратата, небето светна и изгърмя за да подсили удара ми. Ударих и втори и трети път, всеки по-слаб от предния.

- Хей!!! – стреснах се аз. В този момент всичко се освети от уличните лампи. Електричеството бе възстановено. Който току що бе извикал, се и изкашля зад мен. Уплашен се обърнах. А там не по-сух от мен стоеше Той, усмихнат до уши и греещ по-ярко от сто слънца. Бурята в мен спря. Скочих направо с прегръдка към него. Той не можа да отвърне, защото държеше нещо в ръце. Пуснах го за секунда и се дръпнах назад, за да се уверя, че това е той, че е истински. Погледнах го право в онези невероятни очи и го прегънах още по-силно. Думите бяха излишни. След минута прегръдка под дъжда го пуснах. А той стоящ мокър под жълтата светлина от уличните лампи и входа, повдигна това, което носеше в ръцете си. Прогизнала опаковъчна хартия върху нещо квадратно. Той скъса хартията за да ми покаже какво има отдолу. А там опаковани в целофан, стоящо на красиво пано и в рамка, беше липсващото червено листо. Невероятна апликация на нещо толкова символично и сантиментално за мен. Той погледна надолу към него, сякаш да се увери, че всичко е сухо и на мястото си и след това неуверен погледна мен. А очите му дълбоки, топли и копнеещи, имаха зов за любов. Прегърнах го пак, а устните ни се сближиха неволно. Сближиха се за така чаканата целувка. Целувка, изразяваща толкова много, казваща това, което хиляди думи, за хиляди години не биха могли. След няколко минути вплетен в мен, той ме погледна, усмихна се и прокара ръка през мокрите ми коси. Гледайки ме право в очите без дори и да трепне, каза:

- Обещавам ти, че на всичко напук и утре ще съм тук!