Машала*

Сякаш животът ми бе на пауза. Цели пет години - не можех да повярвам. Исках да живея по-добре, исках да бъда добър, исках да искам, да обичам… Чувствах как сълза се стича от дясното ми око. Жената от ляво ме гледаше с презрение. Погледът ѝ ме насилваше многократно и брутално. Не исках това - исках да съм друг, исках просто да бъда щастлив, да бъда себе си…

“Ще изчакам до другата спирка” казах си, там се качват повече хора, автобусът ще се напълни и тогава ще го направя. Ще натисна копчето и всичко ще свърши там където е започнало. Никой няма да усети нищо, всичко ще свърши за части от секундата. Ще бъда пак свободен, ще отида в рая ще бъда възнаграден… Не исках да го правя, но нямах избор. Все пак давам бъдеще на майка ми и сестра ми. А колко ги обичам “Всички сме равни…” ми казваше тя, когато бях ядосан. “Всички сме равни, но всички ли сме щастливи, майко?” Спирката наближаваше, виждах в далечината група хора чакащи. Освен самотната сълза стичаща се от дясното око, по челото ми изби пот. Няма връщане назад. Това беше моментът на моето ново начало. Ръцете ми се разтрепериха, коленете също, едвам стоях на краката си. Автобусът намаляваше скорост, намаляваше и спря. Поех дълбоко въздух, усещах сърцето си как бие в най-дълбоките си мисли… Слязоха много хора, и два пъти повече се качиха. Затворих очи, цялото ми тяло започна да трепти с потеглянето на автобуса. Стоях със затворени очи, не исках да виждам лицата на хората около мен, не исках да виждам омразата… не исках. Бавно с движението на автобуса протегнах трепереща ръка към гърдите си. Задържах пръста на копчето само за секунда. Всичко потъна в тишина, сякаш автобуса се носеше из облаците празен и аз бях сам вътре. Само лек натиск и всичко това ще изчезне. Сам бях в тишината и чувах единствено сърцето си. Биеше все по-бързо и по-бързо. Пръста над копчето трепереше. Поемах дъх за последно. Задържах го в себе си. Отпуснах ръка надолу за секунда и натиснах копчето…

- Какво си мислиш че правиш?! - каза мъжки глас докато тялото ми бе разтресено. Страх ме бе да отворя очи. Не исках да виждам смъртта около себе си. Явно не съм в рая, както бе обещано. Някой стискаше раменете ми здраво…

- Кажи ми бе човек, проговори. Какво по дяволите правиш?! - гласът крещеше и беше все по-близо. Усещах как кожата ми пари, сърцето ми биеше все така силно и бързо. Преглътнах. Не чувствах тялото си, освен болката в раменете. Защо съм оживял , защо аз? Държах очите си затворени, не чувах нищо освен сърцето си. Нечий глас крещеше и викаше яростно, но не долавях думите, бяха като фон - пращене.

- В ада ли съм…? - се измъкна от устата ми. Веднага след въпроса последва шамар. Някой ме удари през лицето. Болката и шока от силния удар ме накараха да почувствам тялото си. Усещах краката си, сърцето ми пак заби нормално. Отворих очи бавно. Всичко беше бяло. Имаше и слънце, стоеше точно зад тъмния силует пред мен. Лъчите му даваха корона от светлина. Такова божество, а така тъмен силует. Премигнах. Премигнах няколко пъти. Силуета се изясняваше бавно. Стоеше близо до мен. С човешка фигура. Сграбчил ръцете ми, говори и разтърсва тялото ми. Не чувах нито дума. Виждах страстта и яростта в очите му, а устните горяха с думи.

- Не те чувам - казах. Последва още един шамар. Много по-силен. Толкова силен, че ме повали на земята.

- Сега чуваш ли ме? - Този път го чух…

- Да, не ме удряй моля - ръцете ми опираха на нагорещения асфалт. Чувах как колите фучат покрай нас. Подпрял длани на горещите плочки се огледах. Бяхме на среди пътя, на следващата спирка. Огледах на ляво, на дясно, поех дъх. Всичко изглеждаше нормално. Тялото ми беше все още цяло, нямаше и следа от гръмнал автобус. Олекна ми, въпреки че експлозивът тежеше на гърдите ми. Силуетът ме потупа по рамо и ми подаде ръка да се изправя.

- Извинявай! Избухнах, но ти наистина щеше да го направиш… - виждах как се усмихва леко с тъга. Усмивката му беше загадъчна. Не знаех какво да кажа, гледах го глупаво и премигвах многократно - Не може хей така да пратиш всичко във въздуха… - няма начин да знае. Огледах го добре. Не го познавах, нито ми изглеждаше познат.

- Ама ти как… - беше ми интересно да знам. Но преди да завърша въпроса си той отговори.

- Просто те усетих. Грабнах те, като се отвори вратата. Рискувах... Защо не го натисна?

- Натиснах го… мисля... Страх ме е! - погледнах го с надежда в очите. Усетих сълзи да се стичат по лицето ми. Разказах му за всичко, петте години нелегални тук, петте години на мечти, петте години на пауза, предложението, парите, бъдещето на майка ми и сестра ми, миналото ми. Имах чувството, че е минала цяла вечност. Излях всичко, което имах да кажа. Избърсах очите си и го погледнах право в неговите. Бяха кафяво-зеленикави, и много дълбоки.

- Как се казваш? - ме попита….

- Карим, а ти?

- Крум. Говориш български добре. От къде си?

- Сирия… - гледах го и не можех да повярвам. Преди малко си мислех, че поемам дъх за последен път, а сега стоя пред своя спасител - Благодаря ти - и ето я пак. Тази загадъчна усмивка. Не бях сигурен дали наистина съм жив. Или просто Аллах ме изпитва. Поговорихме малко. Той викна такси. Заведе ме у тях. Нахрани ме и ми даде много от своите дрехи. Каза, че мога да бъда по-добър човек, само ако го искам. Аз съм човекът, който щеше да го убие, преди час, а сега дели масата си с мен. Подава ми ръка.

- Защо правиш всичко това? - попитах го. Изглеждаше, като човек с уреден живот. Къщата му имаше само снимки с куче. Нямаше жена, нито деца. Може би вдовец…

- Всеки заслужава шанс - ми каза с онази ангелска усмивка.

- А жена, деца? Защо сам?

- Нямам, нито жена, нито деца. Само кучето си имам, ами ти? - каза и се усмихна с вече тъжна усмивка.

- Бях сгоден… Цялото ѝ семейство и баща ми загинаха във войната - Спомените ме натъжиха. Но трябваше да се гледа напред...

***

Зимата бе сурова. Студа ме бе прегърнал и не ме пускаше. Огънят пред мен изгасваше. Затварях бавно очи, стисках снимка на майка ми и сестра ми. На по-добро място си мамо, почивай в мир. Винаги се натъжавах, като гледах снимката. Дори да знам, че и двете са по-добре сега. Мама почина, а сестра ми се омъжи. Влюби се един мароканец в нея. Не можах да си оправя документите, да замина да работя в хотела им. Радвам се, че поне тя е добре, тя е щастлива, това ме топлеше.

Събудих се сутринта. Огънят беше угаснал. Стаята стоеше празна. Празна като моята душа - малко разхвърляно легло и стара опушена камина. Това беше всичко, което можех да си позволя. Плащах ден за ден и често задлъжнявах. Къщата беше стара, никой не живееше в нея. Може би строена преди сто години. Би била чудесна след ремонт. Всяка стая с малка камина, големи прозорци и красиви изображения по стените. Размечтах се. Потрих ръце и тръгнах навън. Нямах какво да закусвам за това се запътих към джамията. Там често имаше по-заможни хора, търсещи и предлагащи услуги. Тук ремонт, там охрана, кой се мести, друг жена пази. Имаше дни, в които печелех по 20-30 лв. А имаше дни, в които просто обикалях. Гледах как сънародници се продават, вършеха нечисти дела, мамеха и крадяха. Това не бях аз, предпочитах да мизерствам, но да бъда честен и с чиста съвест.

Беше християнската Коледа, незначим за мен празник. За първи път от години насам имаше сняг. Около джамията нямаше жива душа. Така и така бях излязъл реших да седна в парка зад джамията. Опънах се на една изчистена пейка. Притворих леко очи, представях си, че съм някъде на топло. Някъде където съм обичан, в ръцете на красива жена. Как нежно я целувах и усещах в прегръдките си. Всяка целувка по-влажна и по-истинска. Усещах езика й върху устните си. Толкова истинско и топло усещане.

- Тара, ела тук! - събудих се от нечий вик. Отворих очи, а огромно сиво куче ближеше лицето ми. Стреснах се. Започнах да си мъмря на арабски. Беше сумрак. Кучето продължаваше да играе с мен. Замерих я със сняг, а тя го улови със уста. Дойде при мен и сгуши глава в скута ми. Погледна ме със големи влажни очи, погалих я.

- Тара, къде си? Тара?! Тара?! - някой я викаше, но тя стоеше при мен и се заиграваше. Въртеше доволно опашка и скимтеше. Аз я гледах в очите и галех сякаш беше жената от сънищата.

- Тара ела тук, защо ходиш по хората… - стопанинът й я викаше, а тя ме милваше с поглед. Той се приближи. Беше в полезрението ми, сумракът и втренченият в кучето поглед ме накараха да го игнорирам. Дойте до мене и започна да дърпа кучето - Тара тръгвай. Извинявайте, не трябваше да я пускам от каишката.

- Няма проблем… Тя е прекрасна - казах и се усмихнах за последно на кучето.

- Карим?! - изправих глава. Кой беше това? Погледнах нагоре. Висок черен силует. Луната стои зад него. Със небесно сияние, това беше…

- Крум… - за миг душата ми се стопли. Изпълни се с радост и добри спомени. Човека, на когото дължах живота си.

- Защо спря да се обаждаш? Как си? Целият си измръзнал, цял ден ли лежиш тук?

- Откраднаха ми телефона, всички номера и… Добре съм, уж. - казах през зъби бях замръзнал. Усмихнах се леко и усещах изтръпналото си лице.

- Тръгвай! Ще умреш от студ, хайде. Тара ела тук - май вече си ѝ приятел. Много е лигава, но пред теб мирна и покорна… - за миг ме грабна за якето. Хванахме такси. Говореше ми как се чудел какво става с мен. Бил питал за мен около джамията, хората го насочвали към друг Карим, така и не ме намерил. Помислил си, че съм заминал. Говореше ли, говореше, а кучето не спря да ме ближе. Сега май знам какво имат предвид, когато казват “По Коледа стават чудеса”.

Стигнахме у тях. Беше топло. Уютно и отпускащо. Имаше лек аромат. Напомняше ми на вкъщи.

- На какво мирише?

- Сандалово дърво с тамян… Остави си якето тук. Ще ти дам хавлия и влизаш в банята за топъл душ; ще пусна дрехите да се изперат и ще сготвя на бързо докато се къпеш - беше видял как тялото ми се тресе въпреки топлината. Обувките ми бяха подгизнали.

Като свърших с душа, се чувствах, като нов човек. Все още усещах мускулите си как потръпват. Беше ми дал негови дрехи. Ухаеха на планина, на свеж пролетен въздух. Облякох ги и се запътих към кухнята.

- Виж изглеждаш много по-добре, май ти трябва и подстрижка - посрещна ме той с усмивка. Засрамен от комплимента се усмихнах неволно. Прокарах ръка през черната си къдрава коса, като повдигнах вежда неловко. Погледът му проследи ръката ми.

- Хайде сядай, че ще изстине - седнах на масата. Хранихме се почти безмълвно. Аз бях освирепял от глад и приключих за миг. Избърсах уста и сложих ръце на масата. Наблюдавах го как се храни и ме поглеждаше скришно под вежди. Погледна ме и се усмихна. Направи жест да ми сложи още. Махнах с ръка и отказах, но въпреки това той стана и сложи още малко в чинията ми. - Яж сега… - придружено с усмивка и кимване. Бях гладен и изядох всичко. Приключихме заедно. Той вдигна раздигна, а аз стоях на масата. Въпреки, че беше доста топло, мускулите ми претръпваха. В един момент той извади две чаши и наля тъмен алкохол.

- Аз не пия, знаеш религията ми.

- А религията ти ще те опази ли жив? Целият трепериш, тялото ти се нуждае от топлина. Кой знае, колко време си стоял в студа на пейката?

- Половин час - излъгах. А тялото ми в знак на протест потръпна цялото.

- Пий и не се обяснявай. Важното е да си здрав, виж как трепериш. Наздраве!

Чувствах как алкохола навлизаше в тялото ми. Затоплях се постепенно. А шегите му ставаха все по-смешни и по-смешни. Шега след шега, чаша след чаша. Говорихме за какво ли не, показва ми снимки от детството си и училище. Все беше сам на тях. Припознах себе си в тези снимки… Все пак имахме нещо общо.

- Никое време е станало. Трябва и аз да се къпя, а и бутилката почти свърши. - беше станало три сутринта. Набързо опъна дивана, на който седяхме и го приготви за спане. Отиде в стаята си и след минута влезна в банята. Бутилката и чашите бяха на масата до мен. Изсипах останалия алкохол. Отпих голяма глътка. Чувствах се стоплен, чувствах се у дома, чувствах се нормален. Почти бях привършил чашата, когато водата в банята спря. Загасих лампата. Легнах и затворих очи. Чух го как отива в стаята си. Със затворени очи летях в облаците. Спомени и мечти се преплитаха в главата ми. Имах нови идеи, желания и кураж да направя всичко, което съм искал.

Отворих очи изведнъж, не знам колко време беше минало. Станах и тръгнах към стаята му тихо. Вратата беше отворена. Светлината от нощната лампа бе оскъдна, но осветяваше тялото му по един вълшебен начин. Стоях на вратата безмълвен. Той беше с гръб, гол и слагаше лосион на тялото си. Формата на тялото му беше перфектна в очите ми. Събуди непознати до сега желания. Следях ръцете му нагоре и надолу по гладката му кожа. Следях всяка една извивка на тялото му, всяко потрепване на всеки мускул в тялото му. Нещо в мен потрепна. Превзе цялото ми тяло и пое контрол над движенията ми. Движех се плавно и все така тихо към него. Топли вълни ме обливаха. Бях на почти метър от него. Все още не ме бе усетил, поех дъх, пристъпих с мека стъпка. Едната си ръка протегнах към лицето му, а другата спуснах през ханша към пъпа. С леко, но рязко движение допрях тялото си към неговото. Завъртях главата му и изпуснах дъха си във врата му. Той потръпна целият стреснат. Поех дъх отново и докоснах устните си до неговите. Усещах как тялото му се обръща, а аз нямах контрол над своето. Усещах как се възбуждам и той също. Отдадох се изцяло на емоцията.

***

Тялото ми искаше пак да бъде с него, но умът и вярата ми казваха не. Всички тези пъти с него ме караха да се чувствам различен. Както и всеки път с него беше различен. Но всичко това беше грешно. Нямах бъдеще с него, но исках да бъда до него. В мен настъпи война. Сякаш това не бях аз. Разделен на две, беше силно. Станах и взех телефона си. Имах 6 пропуснати повиквания от него. Усмихнах се и захвърлих телефона си. Това беше грешно.

Реших да взема душ, студен - нямах топла вода, а и навън беше достатъчно топло. Оставих водата да се стича и се надявах да отмие похотта от мен. Но водата имаше ръце, прегърна ме и започна да ме люби. Пак бяхме заедно. Струята се стичаше и ме галеше точно, както той го правеше. Исках да усетя тялото му до моето, да слеем пак души и да бъдем едно, да се смеем пак и да спорим. Сърцето ми заби в една посока. Изхода. За секунди бях готов и пътувах към тях. Чувствах се, като дете, на което бяха позволили да играе игрите на големите.

Беше в гръб. Клекнал и пак аранжираше градината. Казваше, че това е единственото нещо, което човек може да нареди в живота. Градината - красива и подредена, като душата му. Приближих се тихо, наведох се и захапах ухото му. Той се стресна, изпусна и счупи саксията, която държеше в ръце. По погледа му познах, че ме е помислил за Тара. Аз стоях прав и го гледах невинно с виновна усмивка. Той се изправи, радостта и яростта в лицето му се бореха. Преди да отвори уста го сграбчих и целунах. Целувах го така сякаш исках да изпия душата му. Липсваше ми, а прегръдката ми даде това усещане за пълнота.

- Не може просто така… - измъмри той и се опита да ме избута. Сграбчих го още по-силно, прегърнах го и го целунах, сякаш беше моята първа и последна целувка. Времето просто спря, земята не се въртеше, а птиците не пееха. Бяхме само аз и той. Имах чувството, че вселената е спряла и ни гледа. Така ли трябваше да бъде?

Лежахме голи в леглото. Задъхани и усмихнати. Пръстите му докосваха устните ми. Имах чувството, че бях докосван от Господ. Душата ми бе напуснала тялото ми, сляла се с неговата. Лежах безмълвен, не можех да сваля очи от него. Ръцете му танцуваха по лицето ми, прокарваше пръсти през косата ми и галеше гърдите ми. Целунах го. Пак усетих онази тръпка, сякаш беше за първи път. Все така магично и приказно. Отдалечих глава и го погледнах, той се усмихна. Затвори очи и прехапа устни. Един живот нямаше да ми стигне да го даря със целувките, които исках да му дам. Целувах го по цялото тяло, като нежно го галех с пръсти. Чувствах как тялото му потръпва от екстаз при допира. Момента беше неописуем. Момента беше повратен за мен. Това беше, човекът който искам. Човекът, с който трябва да бъда, колкото и грешно да беше. Отпуснах глава на гърдите му и го гледах право в очите. Той витаеше в облаците.

- Знаеш ли…? - каза той замислен.

- Ммм ?! - промъмрих аз. Погледът му спря да блуждае и ме погледна.

- Оби …- сложих ръка на устните му. Знаех какво ще каже. Думите бяха излишни, но не исках да ги чувам. Страх ме беше. Целунах го пак. Той беше разочарован. Избута ме и паднах на земята. Станах, а той беше легнал по корем. Беше се разсърдил. Тялото му още голо и беззащитно. Изложено пред погледа ми така съблазнително. Захапах го по дупето и стиснах силно. Той изкрещя и се засмя. Започнах да го гъделичкам и той мене след това. Смяхме се дълго.

Следобеда прекарахме в градината полу-голи, ту на тревата, ту на градинския диван. Шарената сянка пропускаше палави лъчи, които ни галеха и осветяваха различно. Не можех да сваля очи от него. Изведнъж той стана и хукна навътре. Чудех се какво стана, никой не беше викнал, нито пък звънеше телефон. След минута се върна с фотоапарат в ръка. Въргаляхме се в тревата и правехме снимка след снимка. Толкова много, че наваксахме тази цяла година без никакви снимки заедно или един на друг.

Вечерта се прибрах. Хазяина ми ме чакаше на вратата с чувал в ръце. Изражението на лицето му беше много намусено. Като се приближих той ми подаде чувала:

- Махай се веднага.

- ...Но аз… Ще платя, наема е на 30-ти а сега е 20-ти. Ще намеря пари обещавам.

- Аз от педали пари не искам. Махай се, всичко е вътре и повече да не съм те видял.

Изражението му не се беше променило. Хванах чувала погледнах какво е сложил вътре и тръгнах обратно. Улицата беше покрита от зелени дървета. Стъмваше се. Моят приятел Амр живееше наблизо. Щях да измисля нещо и да преспя у тях. А утре ще се обадя на Крум за помощ. Амр беше съвсем на близо. Вървейки по улицата си мислех как хазяина може да е узнал и какво ли знае. Аз нямах много приятели тук. А и тези, които имах не знаеха. Приближих къщата на Амр. Той също, като мен беше наел мизерен апартамент. Неговият беше на приземен етаж и виждах, че свети. Приближих се до задния прозорец и почуках леко. Имаше жена и дете и не исках да ги притеснявам. Чувах как някой от вътре вика по телефона. Чукнах по-силно. Амр се показа на прозореца с въпросително изражение, докато говореше. Кимнах му да отвори и вдигнах ръце показвайки му чувала.

- Какво? - каза с презрение - Да, Карим е, дошъл е първо при мен. - говореше на човека по телефона.

- Изгониха ме и ….

- Не си добре дошъл тук. Имам жена дете, няма как. - говореше ми все така с презрение, докато слушаше какво му говорят по телефона. - Халид , каза да идеш у тях, там е с братята му и другите. Хайде тръгвай.

Нямах избор. Запътих се към Халид . Не го познавах много добре, но винаги ми е помагал. Но пък и винаги след това е искал услуга. Той беше човек на сделките и греха, както сам се описваше. Не живееше далеч, след около десетина минути бях пред тях. Малка къща на края на улицата, малък мръсен двор, а зад къщата имаше депо за трамваи и тролейбуси. Почуках на вратата. Халид отвори. Бяха около седем човека. Двамата му братя също бяха там. Другите познавах само по физиономия, но не знаех как се казват и от къде са. Всички пиеха водка. Аз не пиех или поне не редовно, а и само с един човек. Отказах им алкохола и храната. Разказах им какво е станало и как ми трябва една вечер да пренощувам. Той, разбира се, се съгласи, погледът му беше налудничав, сигурно заради алкохола. Всички продължиха да пият, а аз стоях и се смеех на шегите им.

- И кажи сега защо те изгониха? - каза едно от момчетата.

- Не знам… - звучах несигурен дори в собствените си уши. - Просто ме изгони. Сигурно ме е помислил, за някои от тези пакистанците с наркотиците. Не ми обясни. - Това беше най-бързата лъжа която можех да измисля .

- Да не те е помислил за иракчаните, които се ебат за пари? - този въпрос ме хвана неподготвен. Хиляди мисли и отговори се преплитаха в главата ми.

- Харесва ли ти да ближеш пишки Карим ? - Халид ме попита с лукавия си поглед.

- Не знам за какво говорите. - Бях стъписан. Те също знаеха, но от къде? Всички се смееха. Седях на земята върху една възглавница. Мислех как да се измъкна от тази ситуация. До мене имаше двама непознати. Този от ляво седеше на земята като мен, а този от дясно на нисък стол.

- Или пък ти харесва мъже да ти го ближат, да те боде? - всички се смееха. Мъжът от ляво ме прегърна и ме потупваше от другата страна.

- Доведи ми сестра си и ще видиш какво обичам - изригнах аз в ярост. Беше грешно да споменавам нечия майка или сестра, но трябваше да се защитя. Всички млъкнаха за секунда и гледаха към Халид . Усещах напрежението. Момчето от дясно се размърда. А аз не свалях поглед от Халид, докато момчето се изправи.

- Да я викнем да ѝ покажеш как правиш свирки - обърнах се на дясно и погледнах нагоре. Той беше вече изправен и беше с разкопчан панталон. Пенисът му беше на двадесет сантиметра от мен. Всички се смееха на това, че ме е надхитрил. Мъжа от ляво държеше главата ми докато този пред мен търкаше пениса си в мен. В момент на шок опитах да се изправя. Освободих се от ръцете му и станах. Бутнах този с разкопчания панталон и хукнах към вратата, която беше точно пред мен. Само три метра и щях да бъда свободен. С големи крачки и протегната ръка летях към вратата. Още една крачка само, използвах факта, че те всички са пияни. Почти бях стигнал и Халид ме спъна. Паднах точно пред вратата. След секунди някой ме беше хванал за косата и ме изправи на колене. Беше мъжът от ляво. С единият крак настъпи ръцете зад гърба ми, а с ръцете си държеше главата ми. Момчето, което блъснах се приближи с вече еректирал член. Този зад мен започна за ме блъска към него, докато този пред мен подигравателно се правеше, че му харесва. Всички се смееха. Не знаех къде се намирам. Трябваше да се измъкна, и то бързо, беше всичко, което се въртеше в главата ми. Всички крещяха, присмиваха се и даваха различни идеи, но този пред мен имаше своя идея. Хвана с ръце и разтвори устата ми. Мушна два пръста и разпъна устните ми. С бързо непредвидено движение намушка пениса си в устата ми.

- Дръж я отворена . - ми крещеше той.

- Давай, давай - скандираха останалите, докато аз се съпротивлявах.

Ще се измъкна, казах си. Спрях да се съпротивлявам и се престорих, че се отпускам и ми харесва. След няколко минути този пред мен усети и извади пръстите от устата ми, но този който ме държеше още беше над мен. С единият крак настъпил ръцете ми, а с неговите държи главата ми. Беше леко надвиснал над мен и приведен. Чувах го как се смее подигравателно. Изолирах всички шумове в главата си. Поех пениса в устата си още по дълбоко. Усещах как това харесваше на момчето и той се отдаваше на удоволствието. Поех още веднъж дълбоко, а след това захапах. Стисках с все сила. докато не усетих кръв в устата си. В агония той отстъпи и падна на земята от болка. В момента на изненада леко подскочих. С главата си ударих този над мен. Прехапа си езика, май. Пусна ръце и отстъпи. В този момент се завъртях и видях как с дясната ръка се държи за устата и мъмреше нещо. По брадата му имаше кръв. Той ме гледаше изненадан. Станах бързо и рязко го ударих в гърлото и той падна. Не можеше да поеме дъх. Отворих вратата и избягах.

Никой не ме следваше. Тичах двадесет минути и стигнах до един тъмен парк. Намерих една пейка и седнах. Помислих си за това, което се случи. Бях благодарен, че бях жив. Започнах да плача. Плачех и не знаех защо, защото съм жив или заради това, което се случи. Може би Аллах ми даваше урок и знак. Бях объркан, шокиран, бях сам. Исках да бъда сам. Легнах на пейката. В размисли съм заспал. Събудих се с една мисъл. Лежах на пейката и тази мисъл не ме напускаше. Обадих се на Крум.

- Ще се видим ли днес?

- Добре. Искаш ли да дойдеш за обяд?

- Искам, но искам да се видим в центъра.

- В центъра? Къде?

- Джамията към 3...

- Май ще вечеряме заедно. Няма ли да има твои приятели там, да ни видят?

- Понеделник е, а пък и към 3 няма да има никой. Всеки се крие от жегата.

За моя радост в 3 часа наистина нямаше никой в джамията. А в парка отзад имаше няколко млади момчета, седнали на сянка. Получих съобщение от Крум, че идва. Стоях и го чаках на оградата. Стоях и си мислех само за него. Таксито приближи, видях го как слиза и ми махна. Усмихна се с онази негова широка усмивка с която би спасил света. Уверих се, че ме вижда и му махнах да ме последва. Насочих се към входа. Влизайки се обърнах и видях, че още се разплащаше с таксито. Вътре беше тъмно. Толкова тъмно, че очите ми почти не виждаха нищо. Отидох в дъното. Застанах на колене и протегнах ръце в поза с молитва.

- Прости ми Господи… - Чувах стъпките на Крум да се приближават - Прости ми Господи, че съгреших - прости ми Господи, че обичах…

- Карим …? - чух как ме вика отвън. Целият треперех. Сълзите от очите ми не спираха. Чувах го че наближава входа. Обърнах се с лице към вратата, видях го и този път го натиснах. Куршума мина право през сърцето ми. Спря болката, която тежеше там. Строполих се на земята. Плувах в собствената си кръв, а в нея се отразяваха последните ми лъчи светлина. Чувах ужасни трусове. Сякаш бях пак във войната. Гърдите ми тежаха. Въздухът не ми стигаше. Всичко около мен се замъгли. С мъчение обърнах глава към вратата. Всичко, което виждах беше бялата светлина, от яркото слънце навън. И ето го тъмният силует, за който копнеех. Приближаваше се и викаше в паника. Бомбите от войната, които чувах бяха стъпките му. Наближаваха и спряха до мен. Спря и застана на колене в локвата кръв. Повдигна тялото ми и го притисна към своето. Държеше главата ми за брадата и ме гледаше право в очите.

- Всичко ще бъде наред - сълзите му капеха върху лицето ми. Исках всичко да бъде наред. Всичко щеше да е наред. Пистолета от дясната ми ръка падна на земята. Крум започна да мъмри нещо, почти не го чувах. Усещах, че си отивам. Повдигнах ръка и го погалих през лицето - задържах я на лявата му буза. Това бе човекът, който ме направи щастлив. Човекът, който ми показа, че краят идва тогава, когато се предадеш. Научи ме да ценя малките неща в живота. Показа ми как да приемам хората такива каквито са. Кръвта ми изтичаше. Не можех да държа ръката си на лицето му. Спусна се надолу, а той я грабна и започна да я целува. Нямах сили. Времето ми изтече. Викаха ме от другата страна. Можех само едно да направя...

- Обичам те Крум…

...

*Машала - ما شاء الله - от арабски “Господ е пожелал” използвано, когато нещо е трябвало да се случи.