Има ли такова нещо като гей общество?

"Размисли и страсти" е категория на постове, в която каня всеки един от вас да бъде час от блога. Давам пълна свобода на това за какво ще пишете и как. Един от първите смелчаги е Mike (псевдоним). Приятно четене!

---

В епизод 254 от Шоуто на Езра Клайн, подкаст, който често слушам, се повдигна темата за расата и чернокожото общество. Водещата на този епизод - Джейн Коустън, започна да говори за това как чувства, че някои американци говорят доста расистки. “Мисля, че е странно” започна тя, “когато ние... мислим за идеята за чернокожо общество, защото винаги ми дава този образ в главата, че става дума за мен, Леброн и Алан, всички на една голяма маса ядейки пай от сладки картофи и спорим…” И съм много съгласен с нейната критика. В 2019 намирам себе си, чернокож американец, гей чернокож американец, тичайки по света, спрял се в България за малко, с почти никакво чувство за общество. Ако някой би ме попитал за чернокожото общество, поне от академична гледна точна и от някакъв житейски опит бих им обяснил едно или две неща, но към гей обществото не се чувствам много свързан. Седим ли всички някъде, на някоя маса, споделяйки сходни съдби, любими храни, гледайки RuPaul’s Drag Race и клюкарейки (spilling the tea) за други членове на т.нар. общество? Не мисля така и надявам се да не е така! Надявам се да не се лимитираме със стереотипите, но понякога се чувствам сякаш точно тези стереотипи са това, което ме държеше в изгнание извън гей обществото.

Като дете, за мен общество бяха другите музиканти. Винаги съм обичал музикални инструменти. Когато бях на 4, живеехме на малък остров в Аляска, в двуетажна къща. Жената, която делеше къщата с нас, Ейми, живееше заобиколена от красиви зелени растения и голямо пиано. Когато родителите ми се преместиха от Аляска във Вирджиния, Ейми ни подари пианото, което после стоеше във всекидневната ни. Тази стая беше забранена зона за деца, дори и за по-големия ми брат. Беше само за официални гости. А ние тримата бяхме твърде диви и разрушителни за да стъпваме вътре. Нашият талант бе разрухата. Но въпреки всичко това, при всеки един отворил се шанс, се вмъквах в стаята, отварях пианото и натисках клавишите му. Дали някоя песен, която бях чул по радиото или последната Дисни песен, ги натисках докато звукът, който издаваше пианото не наподобяваше този в главата ми.

Докато брат ми играеше различни спортове, а сестра ми с куклите си, аз играех (свирех) с пианото. Имам ярък спомен, как майка ми слиза по стълбите, с кафе в ръката, озарена, усмихната, дълга кафява къдрава коса и млада, защото тогава все още беше млада и доста момичешки изглеждаща, казвайки ми колко много ѝ харесва, когато свиря на пиано, преди училище. Впоследствие ме записа на уроци по пиано, нещо от което трябваше да се откажа, заедно с пианото, след като с баща ми се разведоха след няколко години, и когато парите - нещо непонятно за нас тогава - не стигаха до такава степен, че трябваше да разпродаваме нещата от къщата за да оцелеем.

Когато се преместих в горните класове на основното училище, имахме програми по музика. Започнах да свиря на кларинет, бас кларинет, тромпет, валдхорн, докато не реших, че всъщност искам да започна някакви спортни занимания, вместо музика. Тогава, всеки инструмент, до който се добирах, бе като тайно съкровище, чакащо да бъде открито. От 11 до към 16 годишен, като се прибирах от училище игнорирах домашните за да свиря. Дори и да искам не бих могъл да преброя часовете прекарани в репетиране на песни за нашите концерти и после поп музика. Разбивайки мелодията от радиото и след това да я пресъздадеш на инструмента. Тогава свирех във всяка една банда или ансамбъл, в който можех да се включа. Ако ръководителя на групата ми предложеше да направя дует с някой веднага се съгласявах. Ако знаех, че бих могъл да получа соло изпълнение със валдхорн, заемах инструмента от училище и се упражнявах докато не получех солото.

Повечето приятелства от детството ми бяха свързани с музиката. Приятелката от основното училище беше момиче, което посещаваше същата учителка по пиано като мен. След това най-добра приятелка ми беше момиче, с което се смеехме до истерия, кроейки номера на другите съученици. Знаехме си гадните шегички до такава стешен, че само с поглед ни стигаше да се сдържаме от смях, когато някой учител неосъзнато започнеше някоя от тях. Бяхме си създали наш свят. Тя беше, може би, единствената по-близка приятелка, която имах и не бе свързана с музиката. Останалите бяха в банди или хорове. Репетирахме всекидневно. Возехме се на училищния автобус заедно, и винаги сядах до някой от бандата.

Дори и днес, чувствам специална връзка с хората учили музика. Две от сестрите ми (от трима в последствие станахме петима) учиха вокал. Една от тях дори завърши оперно пеене. Понякога поства неща във фейса с текст “Само музиканти ще разберат това”. И виждам как най-добрата ми приятелка от университета (пианистка и певица), бивше мое гадже (оперен певец) и други музиканти, разбират шегата. Ако някой някога каже “Музикалното общество” мисля, че бих почувствал принадлежност. Всичките тези години на предизвикателни гами, странните ритми, които предизвикват естествения ти начин на мислене, годините игри между репетиции, тайният език, който разбирахме и разбира се дълбочината на емоциите (и понякога драмата), която свързвам с музикантите, са нещата, които ме карат да се чувствам близък с музиката. Още повече, че работиш с много и различни групи хора, малки и големи, чиито семейства опознаваш, опитвайки се да създадете нещо красиво заедно.

Растейки и като зрял човек, никога не чувствах значителна връзка с ЛГБТИ света. Въпреки, че музикалният ми живот бе краткотраен - и злободневни неща се появиха, като влизане в университа - чувствам, че имах по-голям успех в музикалното общество, отколкото в гей обществото. На 18 се преместих в Сан Хосе, Калифорния, започвайки бакалавърската си степен по компютърно инженерство. Силно насърчаван от баща ми, който мислеше, че компютърните инженери са професията на бъдещето. Някак си ме изнуди, настъпвайки комплекса ми на спасител, обяснявайки ми, че мога да направя света едно по-добро място с диплома за компютърен инженер (прекъснах 2 години по-късно). Преместих се в малка стая с две други момчета, едното от Хонг Конг, и другото с китайски произход от Сан Франциско. След около 8 месеца, наблюдавайки тинейджъри да живеят самостоятелно, не ми отне дълго да разбера, че хората всъщност правят секс, и то много. Със детство силно подплатено от църквата, бях склонен да вярвам, че това е грешно. Секс, с който и да е, преди брак, беше нещо, което никога не вярвах, че ще на правя. Може би защото все още имах проблем със сексуалносста си.

Впоследствие реших, че ще се разкрия. Какво знаех за разкриването ли? Бях гледал няколко предавания и ток шоута по темата, и мислех, че правилният начин да го направиш е да се присъединя към Съюза на гей студентите. Нали всички гей икони по телевизията участваха активно в промяната на гей правата? Разбрах къде Съюза провеждаше конференциите си, кой ден и час. Днес, не си спомням колко време ми отне за да събера смелост да отида на тяхно събитие, но когато го бях решил. отидох и стоях пред стълбището на сградата парализиран от страх. “Можеш да направиш всичко, което си помислиш” казах си. Качих се по стълбите, влязох в залата и се представих, с тежест в корема през цялото време.

“Honey, tell me the tea” (букв. “кажи ми чая” - гей разговорен английски) ми каза един пич, с който бях на среща 18г. по късно във Вирджиния, и аз го зяпах и се чудех какво по дяволите ми казва той. Беше ми дошло до гуша от неговия гей-английски. “Просто значи да ми кажеш какво става. Както когато седнеш да пиеш чай и говориш за всичко, което ти идва на главата. Просто клюкариш” обясни ми той. Слава Богу, че разбра, че не съм запознат с жаргона. “Защо просто не ме попита как вървят нещата при мен, тогава?” попитах го аз - “Ти изобщо гей ли си?” попита ме той. И това е един от най-честите въпроси, който получавам откакто се разкрих преди 18 г. Въпрос към който съм претръпнал и очаквам почти от всеки в този момент. Независимо от няколкото опита за връзки, които съм имал - кои успешни, кои не - и живеейки живота си открито като гей - цялото ми семейство, приятели и колеги (повечето) знаят - все още намирам себе си стоящ извън гей обществото - ако има общество. Бил ли съм тормозен в училище? Бил съм! Имал ли съм проблеми със сексуалността си? Имал съм. Но някак си, ми липсват основните градивни елементи за да функционирам като част от гей обществото. Честно, дори не е тема, която ме тревожи дълбоко. Израснах свикнал хората да казват това за мен. Никога не съм се вписвал, защото винаги бях малко по-различен и вече съм привикнал. Бидейки ексклузивен - кой принадлежи в твоето общество, е доста благоприятно в гей обществото - казано честно. Но когато авторът на блога ме покани да пиша за нещо, му казах “аз дори не се чувствам част от гей обществото”, а той отвърна “ами пиши за това” и ето ни тук сега.

Предполагам, че съм част от гей обществото, просто защото съм гей и споделям сходни преживявания с други ЛГБТИ хора, но все пак не го чувствам много като обществто. Връщайки се на моите мисли за Музикалното общество, някак чувствам, че имаше такова, защото се срещахме всеки ден. Събирахме се в банди и хорове по 10, 20, понякога 30 до 50 човека, зависи от групата. Събирахме се с цел - да свирим, и ставахме общество. Не виртуално общество, а реално такова! Та какво свързва гей обществото? Къде е гей обществото? Как някой става част от гей обществото? Това са въпроси, които остават без отговор за мен. Да бъдеш част от музикалното общество изглежда толкова лесно. Ставаш част от банда, ансамбъл или хор и се настаняваш.

Във Вашингтон, окръг Колумбия, където живеех преди да дойда в България има гей оркестър. Не знам дали е добър или не, и никога не съм ги слушал. Но понякога се чудя там ли е МОЕТО гей обществто. Ако някога се върна, със сигурност ще проверя.